Тъкмо бях решил, че точно сега е моментът да се намеся и да добавя към зверилника си и богомолката, и гекона, когато на арената се появи ново действащо лице. Една скрипя се плъзна откъм сянката на лозата — представляваше килим от мърдащи се крака, който плавно и целенасочено се носи към умиращата пеперуда.
Стигна до нея, обгърна тялото й, след което впи челюсти в мекото коремче. Гледах, без да мога да откъсна очи. Богомолката, превита почти одве, удряше с бодливите си остри като игли крачка гекона, който, опулен от вълнение, се държеше здраво, макар че едрият му противник го лашкаше насам-натам. Междувременно стоножката се увери, че не може да помръдне пеперудата, отпусна се върху й като драперия и се зае да изсмуква жизнените й сокове.
Точно тогава се появи Търиза Олив Агнес Дирдри, накратко — Дирдри. Тя беше едната от двете грамадни крастави жаби58, които бях намерил, бях опитомил сравнително лесно и бях настанил в мъничката, заобиколена със зид градина под верандата. Там жабите водеха праведен живот сред здравеца под мандариновите дръвчета и щом запалехме лампите, смело идваха на верандата, за да вземат своя пай от света на насекомите.
Така бях погълнат от необичайната борба между двете двойки животни, че бях забравил напълно Дирдри, и когато тя се появи на сцената, ме завари неподготвен, легнал по корем на петнайсетина сантиметра от бойното поле. Без дори да подозирам, жабата бе наблюдавала схватката изпод един стол. Сега тя тежко заподскача, спря за миг и после, преди да предприема каквото и да е, направи дълъг и целенасочен скок напред — така, както е характерно за жабите, отвори своята паст и като си помогна с езика, пъхна и скрипята, и пеперудата в ненаситното си гърло. Спря се, преглътна и за миг притвори големите си очи, след което рязко се обърна наляво и светкавично лапна богомолката и гекона. Между дебелите й устни увисна опашката на гекона, която се гърчеше като червей, но след малко Дирдри напъха и нея вътре, помагайки си по жабешки с предните крака.
Бях чел, че всяко живо същество служи за храна на друго живо същество, бях чел и за естествения подбор, но сега ми се стори, че нещата отиват твърде далече.
Всичко друго да оставех настрана, яд ме беше на Дирдри, че провали една истински вълнуваща драма. И за да не се набърка в още нещо, отнесох я в градинката, където живееше със съпруга си Терънс Оливър Албърт Дик, и я сложих под едно каменно корито, обрасло с невени. Реших, че и без друго погълнатото от нея й стига за една вечер.
И така къщата приличаше на препечена бисквита, а вътре бе горещо като в пещ и гъмжеше от гадинки. И тъкмо в тази къща пристигна Ейдриън Фортескю Смит. Той беше съученик на Лесли, който ни гостува в Англия през една ваканция и като последствие се влюби дълбоко и безвъзвратно в Марго (за нейна голяма досада).
Всички се бяхме пръснали по верандата и четяхме пощата, която се получаваше два пъти в месеца, когато мама ни съобщи вестта за предстоящото пристигане на Ейдриън.
— Много се радвам — каза тя. — Наистина.
Всички замряхме и я погледнахме, изпълнени с подозрение.
— На какво се радваш много? — попита Лари.
— Току-що получих писмо от госпожа Фортескю Смит — каза мама.
— Не виждам никакъв повод за радост в това каза Лари.
— Какво й е притрябвало на тая чума? — попита Лесли.
— Лесли, миличък, не бива да я наричаш чума — направи му забележка мама. — Спомни си колко любезно се държеше тя с теб.
Лесли презрително изсумтя.
— И все пак какво й е притрябвало?
— Пише ми, че Ейдриън е предприел пътуване из Европа и пита може ли да ни посети в Корфу и да поостане малко.
— А, добре — каза Лесли. — Хубаво ще е Ейдриън да ни погостува.
— Да, той е добро момче — великодушно се съгласи Лари.
— Нали! — въодушеви се мама. — Толкова възпитано се държи.
— Аз пък не се радвам, че ще дойде — намеси се Марго. — Ейдриън е един от най-големите досадници, които познавам. Започвам да се прозявам само като го погледна. Не можеш ли да пишеш, че нямаме къде да го приемем, мамо?
— Но аз си мислех, че Ейдриън ти е приятен — учуди се мама. — Доколкото си спомням, той поне те харесва.
— Там е работата. Противно ще ми е да се мотае тук и да му текат лигите като на разгонен спаниел.
Мама оправи очилата си и погледна Марго.
— Миличка, струва ми се, че нямаш право да говориш така за Ейдриън, чудя се откъде научаваш подобни изрази. Сигурна съм, че преувеличаваш. Никога не съм забелязала да изглежда като… като… като това, дето го каза. Според мен се държи съвсем прилично.
— Разбира се! — войнствено се обади Лесли. — Марго си измисля. Въобразява си, че всички мъже тичат подире й.