— Не е вярно! — възмути се Марго. — Просто Ейдриън не ми харесва. Много е лигав. Всеки път, когато го погледне човек, от устата му капе слюнка.
— Никога не му е капала слюнка от устата!
— Непрекъснато му текат лиги и пръска слюнка, непрекъснато!
— И аз не съм забелязвала да му текат лиги — каза мама. — Пък и така да е, не мога да му откажа да ни гостува само защото му текат лиги, Марго. Не прекалявай.
— Той е приятел на Лес. Него да плюе.
— Ейдриън не плюе. Никога не е плюел!
— Е — каза мама с чувството, че ще разреши въпроса, — тук Ейдриън ще бъде толкова зает, че според мен няма да му остане време да плюе.
Две седмици по-късно Ейдриън пристигна — прегладнял и изтощен, изминал почти без пари пътя от Хале до Гърция с велосипеда си, който се отказал от неравното сражение и се разпаднал на части в Бриндизи. Първите няколко дни го виждахме малко, понеже мама го караше да си ляга рано, да спи до късно и му сипваше допълнително от всяко ядене. Когато най-после се появи за по-дълго, наблюдавах го внимателно, за да забележа кога ще започне да пуска лиги, защото каквито и интересни приятели да ни бяха гостували, никой от тях не беше пускал лиги и аз очаквах нетърпеливо да видя това явление. Но като оставим настрани факта, че Ейдриън почервеняваше всеки път, когато в стаята влезеше Марго, и че я зяпваше с леко отворена уста (честността изисква да призная, че така той наистина приличаше на спаниел), младежът не прояви други странности. Имаше прекомерно къдрава коса, големи и кротки зелени очи, а благодарение на хормоните си току-що се беше сдобил с тънички мустаци, с които изключително много се гордееше. Беше донесъл като подарък за Марго една плоча с песен, която явно смяташе равностойна на Шекспиров сонет, изпълнен с музикален съпровод. Песента се наричаше „В кръчмата на Смоуки Джо“ и ние всички я намразихме до смърт, защото Ейдриън смяташе деня си за приключен само ако пуснеше тази какофония поне двайсет пъти.
— Мили Боже! — простена Лари една сутрин на закуска, когато чу стърженето на плочата. — И сега ли, и по това време ли?! „В кръчмата на Смоуки Джо в Хавана… дан-дан! — чу се откъм грамофона носовият теноров глас, — където се отбих да пийна нещо… дан-дан!“
— Не издържам повече! Защо не пусне друга плоча? — проплака Марго…
— Недей, миличка. На него песента му харесва — опита се да я успокои мама.
— И е купил плочата за тебе — каза Лесли. — Това е твой подарък, да му се не види дано. Ти трябва да му кажеш да престане.
— Не, не бива да го прави, миличък — рече мама. — В крайна сметка Ейдриън ни е гост.
— Каква връзка има между двете неща? — сопна се Лари. — Ако той няма слух, трябва ли всички да страдаме? Плочата е на Марго. Тя да се оправя.
— Вижда ми се много неучтиво — разтревожи се мама. — Нали я е донесъл като подарък, сигурно си мисли, че ни харесва.
— Не се съмнявам, но ми е трудно да повярвам, че може да съществува такова бездънно невежество — каза Лари. — Знаеш ли, че вчера свали от грамофона Петата симфония на Бетовен по средата на записа, за да пусне крясъците на тоя кастрат! Казвам ти, това момче има културата на хуна Атила!
— Тихо, миличък, да не те чуе! — каза мама.
— При тая дандания? Ще чуе само ако му се говори с рупор!
Ейдриън, без да подозира колко е обезпокоено семейството, сега се присъедини към певеца и се получи дует. И тъй като собственият му глас беше носов тенор, забележително приличащ на гласа на изпълнителя, получи се доста ужасен резултат.
„… съзрях девойката с карминените устни… дан-дан! Сърцето ми се преизпълни с чувства… дан-дан! От нашата внезапна първа среща… дан-дан! О, мама Инес! О, мама Инес! О, мама Инес, мама Инес!“ — чуруликаше Ейдриън горе-долу в унисон с грамофона.
— Боже, ти, който си на небесата! — избухна Лари. — Това минава всички граници! Марго, иди да му кажеш!
— Моля те, бъди внимателна, миличка — обади се мама. — Не ми се иска да го наскърбяваме.
— А на мене тъкмо това ми се иска — заяви Лари.
— Зная какво да направя — сети се Марго. — Ще му кажа, че мама има главоболие.
— Това ни дава време само да си отдъхнем малко — изтъкна Лари.
— Марго ще му каже, че мама има главоболие, а пък аз ще скрия иглата на грамофона — предложи победоносно Лесли.
— О, прекрасно хрумване! — възкликна мама, зарадвана, че се е намерило разрешение, без да трябва да наскърбяваме Ейдриън.
Ейдриън беше леко озадачен от изчезването на иглата и от факта, че всички бяха напълно сигурни, че в Корфу не могат да се купят игли за грамофон.
Но макар да нямаше глас, той беше успял поне да запомни мелодията, затова по цял ден си тананикаше „В кръчмата на Смоуки Джо“ и ефектът беше като шум от разтревожен кошер пчели, които изпълняват тенорова партия.