— Хляб… Хляб ли искаш? — попита ме той.
Отговорих, че много ми се иска да хапна от питката, но за беда не съм сам, а с още двама души. Сестра ми и съпругът й, излъгах аз, са на скалите и също са гладни.
Мъжът затвори чекията, събра остатъците от своя обед и ми ги подаде.
— Занеси им ги — засмя се той. — Аз се нахраних, а заради доброто име на Корфу не може едни чужденци да останат гладни.
Разсипах се от благодарности, увих чесъна и маслините в носната си кърпа, взех хляба и шишетата под мишница, и потеглих.
— На добър час! — извика подире ми мъжът. — И стойте далече от дърветата, по-късно ще има буря!
Вдигнах поглед към ослепително бляскавото синьо небе и си помислих, че човекът греши, но си замълчах.
Когато се завърнах, заварих начумерения Ейдриън да кисне нозете си в локва сред скалите, а Марго правеше слънчеви бани на една канара и фалшиво си тананикаше. Приветстваха с голяма радост храната и водата и се нахвърлиха върху нея — чупеха късове от златистата питка и гълтаха маслините и чесъна като изгладнели вълци.
— Видяхте ли — каза весело Марго, когато свършихме, като че тя бе изнамерила провизиите. — Добре стана. А сега сигурно е време да тръгваме.
Веднага се появи пречка: нозете на Ейдриън, блажено разхладени от водата, се бяха подули и се наложи двамата с Марго да обединим усилията си, за да го обуем.
Успяхме да му нахлузим обущата, но и тогава Ейдриън можеше да се движи съвсем бавно и мъчително, накуцвайки като престаряла костенурка.
— Докога ще се влачиш така! — извика раздразнено Марго, след като бяхме извървели около два километра, а Ейдриън се мъкнеше подире ни.
— Не мога по-бързо. Ужасно ме болят краката! — с нещастен глас каза Ейдриън.
Макар да го уверявахме, че ще изгори, той съблече фланелата си и изложи млечнобялата си кожа на природните стихии. Бяхме стигнали на три-четири километра от вилата, когато предсказанието на селянина за бурята се сбъдна.
Летните бури се излюпваха в гнездото от кълбести облаци сред албанските планини и профучаваха през Корфу като горещ и метежен вятър, като въздух, лъхнал от фурна.
Вятърът ни връхлетя — щипеше кожите и заслепяваше с прах и отскубнати листа очите ни. Маслиновата шума промени цвета си от зелен в сребрист, така както ято риби проблясва, когато смени посоката си. Вятърът с рев си проправяше път през милионите листа като величава вълна, която се разбива на брега. Неочаквано, като с магическа пръчка синьото небе се изпъстри с тъмноморави облаци, които се раздираха от копията на светло лилавите светкавици. Горещият свиреп вятър задуха още по-силно, из маслиновите горички се чу съсък, сякаш се мяташе някакъв огромен и невидим хищник. След това заваля — дъждът се изсипа от небето на струи, които удряха болезнено, като изстреляни с прашка камъни. За фон на всичко това служеше гръмотевицата, която вилнееше и властваше на небето — тътнеше и ръмжеше над устремените в бяг облаци, сякаш се сблъскваха милиони звезди, ставаха на прах и като лавина падаха в космоса.
Това беше една от най-хубавите бури, на които бяхме присъствали, и двамата с Марго направо й се наслаждавахме — след жегата и мъртвилото, плющящият дъжд и шумът ни се виждаха ободрителни. Ейдриън не споделяше нашето мнение — оказа се, че е от ония нещастници, които се плашат от светкавици. Бурята му изглеждаше чудовищно страшна. Опитахме се да го разсеем с песни, но гръмотевиците бяха толкова силни, че той не ни чуваше. Мрачно продължихме напред и най-после през клоните на унилите, облени с дъжд маслинови горички се мярнаха приветливите светлинки на вилата. Щом стигнахме там, и Ейдриън, полужив, полумъртъв, прекрачи прага, в хола се появи мама.
— Къде се забавихте, деца? Вече бях започнала да се безпокоя — каза тя, след което погледът й се спря на Ейдриън. — Боже милостиви, Ейдриън, миличък, какво ти има?
Питаше с пълно право, защото тези части от Ейдриъновата анатомия, които не бяха аленочервени от слънчевото изгаряне, имаха любопитни синьо-зелени оттенъци.
Ейдриън едва се помръдваше и зъбите му тракаха толкова силно, че не можеше да говори. Като ту му се караше, ту го съжаляваше, мама бързо го прати в леглото, където той остана следващите няколко дни — с лек слънчев удар, тежка настинка и възпалени крака.
— Честна дума, Марго, понякога наистина ме ядосваш — каза мама. — Знаеш, че Ейдриън е слабичък. Можеше да станеш причина за смъртта му.
— Така му се пада — отвърна безсърдечно Марго. — Да не е казвал, че съм скучна. Око за ухо.
Ейдриън обаче, без да подозира нещо, си го върна тъпкано. Когато оздравя, откри в града магазин, където продаваха иглички за грамофон.