Осма глава
Радостта от приятелството
„Звука на тръбата, на свирката, на китарата, на арфата, на псалтиря60, на гайдата и на всякакъв вид музика.“
В края на всяко лято канехме гости на празненство, което с времето стана известно като „Индийската вечеринка“. Празненствата, замислени от семейството, независимо дали ги подготвяхме внимателно, или ги скалъпвахме в последния миг, винаги бяха интересни, защото рядко протичаха както си ги бяхме представяли. В онези времена хората, които водеха селски живот като нас, без съмнителните преимущества на радиото или телевизията, трябваше да разчитат на примитивни начини за развлечение: книги, спречквания, вечеринки, и да зависят от смеха на приятелите си, затова вечеринките — и особено по-пищните от тях — се превръщаха в дни, отбелязани с червено в календара и предхождани от дълги приготовления. И дори когато благополучно отминеха, биваха следвани от приятни дни на ожесточени спорове дали не е можело да се направи още нещо, за да станат по-хубави.
Бяхме прекарали един сравнително спокоен промеждутък от време — около месец, в който нито поканихме гости, нито някой сам дойде да поживее у нас, така че мама си беше отпочинала и беше много доброжелателно настроена. Една сутрин, когато седяхме на верандата и всеки преглеждаше пощата си, се роди новото празненство. Мама беше получила грамадна готварска книга със заглавие „Милион безкрайно вкусни източни рецепти“, богато илюстрирана с цветни репродукции, които бяха толкова ярки и лъскави, че ти идеше да ги изядеш. Мама се захласна в книгата и взе да ни чете оттук-оттам.
— „Мадраски чудеса“! — възкликна доволно тя. — О, те са прекрасни! Спомням си ги, бяха любими сладкиши на баща ви, когато живеехме в Дарджилинг. Ами това? „Консармерска наслада“! От години търся рецепта за приготвянето й. Страшно е вкусно, но е и прекалено мазно.
— Ако има нещо общо с илюстрациите — каза Лари, — след като човек изяде такава наслада, ще трябва да пази диета със сода бикарбонат през следващите двайсет години от живота си.
— Глупости, миличък. Продуктите са съвсем качествени: два килограма масло, шестнайсет яйца, четири килограма сметана, месестата част на десет пресни кокосови ореха…
— Боже! — каза Лари. — Прилича на закуска за страсбургска гъска!
— Сигурна съм, че сладкишът ще ти хареса, Лари. Баща ти много го обичаше.
— Е, аз пък трябва да пазя диета — обади се Марго. — Не можеш да ме насилваш с такива неща.
— Никой не те насилва, миличка — каза мама. — Винаги можеш да откажеш да ги ядеш.
— Знаеш, че не мога да отказвам, следователно ме насилваш.
— Ще идеш да ядеш в друга стая, щом като нямаш воля да отказваш — предложи Лесли, прелиствайки каталог на пушки.
— Имам воля да отказвам — възмути се Марго. — Само че не мога да кажа „не“ на мама, когато ми предлага сладкиши.
— Джиджи ви изпраща своя селям61 — вдигна Лари очи от писмото, което преглеждаше. — Пише, че ще пристигне тук за рождения си ден.
— За рождения си ден, така ли? — възкликна Марго. — Ура! Радвам се, че не е забравил.
— Толкова мило момче — каза мама. — Кога пристига?
— Веднага, щом го изпишат от болницата — отвърна Лари.
— От болницата ли? Да не е болен?
— Не, просто е имал някакви затруднения с левитацията. Изкълчил си е крака. Пише, че рожденият му ден е на шестнайсети, така че ще гледа да пристигне до петнайсети.
— Радвам се — каза мама. — Много се привързах към Джиджи и съм сигурна, че ще оцени тази готварска книга.
— Сетих се! — извика Марго. — Хайде да направим голямо празненство в чест на рождения му ден. Ама наистина голямо!
— Не е лошо като идея — съгласи се Лесли. — От сума ти време не сме се забавлявали като хората.
— Мога да приготвя разни неща по рецепти от тази книга — додаде мама, явно заинтригувана от предложението.
— Ще направим ориенталски празник — въодушеви се Лари. — Гостите ще идват с тюрбани на главите и със скъпоценни камъни в пъповете.
— Е, това е вече прекалено — каза мама. — Не, нека направим хубав, тих, малък…
— Не можеш да направиш хубав, малък, тих празник за Джиджи — прекъсна я Лесли, — след като му разказваше как си пътувала с четиристотин слона. Той ще очаква нещо по-внушително.
— Слоновете не бяха четиристотин, миличък. Казах само, че пътувахме със слонове. Ама че обичате да преувеличавате, деца. Както и да е, няма откъде да вземем слонове тук, така че Джиджи няма и да ги очаква.
— Вярно, но все трябва да се проявим някак — каза Лесли.