— Аз ще направя украсата — предложи услугите си Марго. — Всичко ще бъде ориенталско. Ще заема от госпожа Пападруя бирманските й паравани, Лена пък има щраусови пера…
— В градския хладилник са останали още един глиган, патици и друго месо — намеси се Лесли. — Сега му е времето да ги използваме.
— Ще заема пианото на графиня Лефракис — каза Лари.
— Чакайте, вижте какво… стига! — извика уплашено мама. — Та това няма да е прием на индийски князе, а рожден ден!
— Глупости, мамо, няма да ни навреди, ако се поотпуснем! — замечтано каза Лари.
— Да, ако е гарга, да е рошава! — уточни Лесли.
— И вълкът да е цял, и агнето да е сито — внесе своя дял и Марго.
— Пък и жената на съседа ти, щом е дошло дотам — добави Лари.
— Стигаме до въпроса кого да поканим — каза Лесли.
— Теодор, разбира се — казахме всички в хор.
— Ами горкия стар Крийч? — попита Лари.
— В никакъв случай, Лари — възпротиви се мама. Знаеш какъв отвратителен грубиян е.
— Глупости, мамо, старчето умира за празненства!
— Ами полковник Рибиндейн? — попита Лесли.
— Не! — разпалено извика Лари. — Няма да каним тая квинтесенция на досадата, дори да е най-добрият стрелец на острова!
— Той не е досаден — войнствено се застъпи Лесли. — Не е по-досаден от проклетите ти приятели.
— Никой от приятелите ми не е способен цяла вечер да разказва с едносрични думи и разни неандерталски звуци как е убил хипопотам на река Нил през 1904 година!
— Ако искаш да знаеш, това е много интересно! — разгорещи се Лесли. — Много по-интересно е от безкрайното бръщолевене на твоите приятели за гадното изкуство!
— Стига, милички — реши да ги успокои мама. Има място за всички.
Оставих ги да уточняват списъка на гостите, когато пререканията бяха стигнали до обичайното равнище. Според мен, щом Теодор щеше да дойде на вечеринката, това гарантираше успеха й. Можех да окажа доверие на семейството да избере останалите гости.
Подготовката на празненството се разгаряше. Лари успя да заеме от графиня Лефракис огромния й роял, както и една тигрова кожа, която да постели пред него.
Поради това, че роялът е бил любимия инструмент на покойния граф, пренесоха го у дома извънредно внимателно, натоварен на дълга и плоска каруца, теглена от четири коня. Лари, който се беше заел да наглежда пренасянето му, махна брезента, сложен да пази рояла от слънцето, качи се на каруцата и на бърза ръка изсвири „Изпращам милата си до дома й“, за да провери дали всичко е наред след пътуването. Инструментът изглеждаше доста запазен, макар да беше малко раздрънкан, и след нечовешки усилия успяхме да го вкараме в гостната. Сложихме го в ъгъла. Черният и лъскав като ахат роял и тигровата кожа (от която се надигаше главата на предизвикателно озъбения звяр), просната пред него, придаваха на стаята атмосфера на източен разкош.
За това помагаше и украсата, направена от Марго: гоблени, изрисувани върху огромни листа хартия и окачени по стените, картини на минарета, пауни, палати с кубета и обсипани със скъпоценни камъни слонове. Навсякъде бяха сложени вази с щраусови пера, боядисани във всички цветове на дъгата, както и навързани шарени балони, напомнящи на реколта от странни тропически плодове. Кухнята естествено приличаше на кратера на Везувий. На проблясващата рубинена светлина от пет-шест огнища с дървени въглища мама и нейните помощнички се суетяха насам-натам. От чукането, кълцането и разбъркването на ястията се вдигаше такъв шум, че заглушаваше гласовете, а миризмите, които се носеха нагоре по стълбите, бяха толкова силни и тежки, че ни обгръщаха като пелена, изтъкана от благовония.
Над всичко това господстваше Спиро, подобно на някакъв намусен мургав джин. Беше вездесъщ. С глас като на бик, с тяло като бъчва, с ръце като свински бутове, той носеше в кухнята огромни сандъци с храна и плодове, потеше се, ревеше и ругаеше, докато трите маси бяха вкарани в трапезарията и долепени една до друга, появи се с неувяхващи цветя за Марго и със странни подправки и други деликатеси за мама.
Това бяха миговете, в които човек осъзнаваше каква е истинската цена на Спиро, защото и невъзможното да поискахме от него, Спиро го осъществяваше. „Ще го уредиш“, казваше той и наистина го уреждаше, независимо дали ставаше въпрос за плодове, чието време е отминало, или да доведе акордьор на рояли, а доколкото знаехме, последният представител на човешкия род, занимавал се с такава дейност на остров Корфу, беше умрял безвъзвратно още през 1890 година. Може да се каже, че положително никое от празненствата ни нямаше да стигне по-далече от замисъла си, ако не беше Спиро.