Накрая всичко беше готово. Плъзгащите се врати между трапезарията и гостната бяха отворени и просторната стая, която се получи по този начин, беше осеяна с цветя, балони и картини. По дългите маси с бели като скреж покривки блестяха сребърни прибори, а помощните масички се огъваха под тежестта на студените закуски. Едно прасе сукалче с портокал в устата, с кафява и лъскава като на мумия кожа, беше положено редом с глигански бут, лепкав от соса, приготвен с вино и мед, набоден с бисерни скилидки чесън и кръгли семенца от кориандър. Планини от препечени като бисквити пилета и пуйчета се редуваха с диви патици, пълнени с продълговат ориз, бадеми и стафиди, с горски бекаси, набучени на бамбукови шишове; купчините шафранен ориз, жълти като лятна месечина, обещаваха скрити съкровища и караха човек да се чувства като археолог, защото в тях се спотайваха крехки розови късчета месо от октопод, печени бадеми и орехи, зрънца зелено грозде, месести резенчета джинджифил и кедрови семена. Кефалите, които бях донесъл от езерото, кафеникави и изгорени тук-там от въгленчетата, блестяха, покрити със зехтин и сок от лимон, поръсени с нефритово зелени прашинки копър — рибите бяха наредени една до друга в огромни чинии и приличаха на флотилия от странни лодки, закотвени в някой залив. Разпръснати тук-там, по масата имаше по-малки съдинки — със захаросани лимонови и портокалови кори, със сладки царевични зърна, с плоски и тънки овесени бисквити, по които блестяха като диаманти кристалчета морска сол, с лютеници и с туршии — десетки цветове, миризми и вкусове, които приятно дразнят или са като мехлем за вкусовите телца. Пред очите ни беше един връх в кулинарното изкуство: стотина необичайни корени и семена предлагаха сладкия си дъх, зеленчуци и плодове бяха пожертвали своите кори и сърцевини за леки и благоуханни сосове, и марината, в които плуваха птици и риби. Стомахът се свиваше пред купищата ядивни цветове и миризми, човек изпитваше чувството, че ще изяде не друго, а една великолепна градина, един многоцветен гоблен; клетките на дробовете му ще поглъщат аромата на вълни, докато опиянението не го повали като бръмбар в чашката на роза.
Заедно с кучетата на няколко пъти влизах на пръсти в стаята, за да се наслаждаваме на сочните ястия. Стояхме, докато устите ни се напълнеха със слюнка, и после неохотно си тръгвахме. Нямахме търпение да дочакаме началото на празника.
Джиджи, чието корабче беше закъсняло, пристигна сутринта на рождения си ден, облечен в ослепително ярки пауново сини дрехи и снежнобял тюрбан. Подпираше се доста с бастун, но иначе не му личеше, че е преживял премеждие — беше жизнерадостен както винаги. Засрамихме се, защото, като видя какви приготовления сме направили за рождения му ден, той се разплака.
— И само като си помисля, че към мене, сина на един прост слуга и парий62, се отнасят така! — каза той и взе да хлипа.
— О, дребна работа — рече мама, доста уплашена от вълнението му. — Ние често уреждаме малки празненства.
И тъй като всекидневната приличаше на хибрид между римски банкет и Челсийската изложба на цветя63, създаваше се впечатлението, че ние винаги посрещаме гости с размах, на който биха завидели и в двора на Тюдорите64.
— Глупости, Джиджи! — каза Лари. — Ти да си парий? Та баща ти е адвокат!
— Да — каза Джиджи и изтри очите си, — но щях да бъда парий, ако баща ми беше от друга каста. Бедата ти, Лорънс, е там, че нямаш вкус към драматичните ситуации. Помисли си какво стихотворение можеше да излезе от това… „Банкетът на пария“…
— Какво е парий? — обърна се към Лесли Марго, като шепнеше така, че всички я чухме.
— Това е болест, като проказата — обясни й сериозно Лари.
— Господи! — възкликна развълнувано тя. — Надявам се, че Джиджи е сигурен, че не е болен. А откъде знае, че баща му не е заразен?
— Марго, миличка — опита се да я успокои мама, — моля те, иди да разбъркаш лещата!
Обядвахме на верандата, шумно като на излет. Джиджи ни дари със случки от пътуването си до Персия и изпя на Марго няколко персийски любовни песни с такъв плам, че кучетата започнаха да му пригласят.
— О, тази вечер непременно трябва да изпееш една от тези песни — каза с доволство Марго. — Непременно, Джиджи! Всеки ще има някакво изпълнение.
— Какво имаш предвид, скъпа Марго? — попита смутен Джиджи.
— Досега не сме го правили. Нещо като кабаретна програма. Всеки ще покаже нещо — обясни Марго. — Лена ще изпълни някоя оперна ария, нещо от „Розовия кавалер“65… Теодор и Кралевски ще изпълнят един от номерата на Худини66… Нали разбираш, всеки ще направи по нещо, а пък ти ще трябва да изпееш персийска песен.