— А защо да не направя нещо в духа на майка Индия? — попита Джиджи, поразен от хрумването си. — Например да левитирам.
— Не — твърдо се възпротиви мама. — Не искам празненството да се провали. Никакви левитации.
— А защо не се маскираш като някакъв типичен индиец? — предложи Марго. — Сетих се, ще се престориш на змиеукротител!
— Да — каза Лари. — На скромен, типичен, презрян индийски змиеукротител.
— Божичко! Какво чудесно хрумване! — извика Джиджи със светнали очи. — Ще го направя!
Обзет от желание да помогна, предложих да услужа за номера на Джиджи с кошница, в която ще има напълно безопасни слепоци, и Джиджи се зарадва, че ще може да „укротява“ истински змии. После всички се оттеглиха за следобедна почивка и за да се приготвим за голямото празненство.
Когато гостите започнаха да пристигат, небето беше на зелени, розови и пепелявосиви ивици, а първите сови вече се обаждаха от здрача на маслиновите горички. Между подранилите гости беше и Лена, стиснала огромна папка с оперни арии под мишница и облечена в крещяща вечерна рокля от оранжева коприна, макар да знаеше, че на нашите празненства официалното облекло не е задължително.
— Скъпи мои! — каза тя, разтреперана от вълнение, а черните й очи блестяха. — Тази вечер съм в голям глас. Чувствам, че ще направя справедливост към маестрото. Не, не узо. Може да засегне гласните ми струни. Ще приема малко шампанско и коняк. Знаете ли, чувствам как гърлото ми вибрира като арфа.
— Много се радвам — каза неискрено мама. — Сигурна съм, че ще ни хареса.
— Гласът й е прекрасен, мамо — каза Марго. — Мецонино.
— Сопрано — поправи я хладно Лена.
Теодор и Кралевски пристигнаха заедно, понесли навити въжета, вериги и няколко катинара.
— Надявам се… — започна Теодор, като се поклащаше на пети и пръсти. — Надявам се, че… хм… нашият малък… илюзионен номер ще излезе успешен. Разбира се, сега ще го изпълним… хм… за първи път.
— На мене няма да ми е за първи път — каза с достойнство Кралевски. — Самият Худини ме научи. Стигна дори дотам, че ме похвали за сръчността ми. „Ричард — каза ми той, понеже бяхме, както разбирате, в близки отношения. — Ричард, досега не бях виждал човек с ръце, ловки като моите.“
— Наистина ли? — каза мама. — Е, тогава съм сигурна, че ще имате голям успех.
Пристигна капитан Крийч, на главата с овехтял цилиндър, с червено като ягода лице и с коса и брада като пух от магарешки бодил, сякаш готов да бъде отнесен и от най-лекия ветрец. Олюляваше се повече от обикновено, а счупената му челюст изглеждаше още по-разкривена — явно, че се беше подредил хубавичко, преди да дойде. Той залитна, като влизаше през предната врата, и мама се вцепени, но се насили да се усмихне.
— Охо! Днес изглеждате великолепно! — каза й капитанът, като се хилеше, потриваше ръце и се поклащаше. — Май напоследък сте понапълняла?
— Не мисля — строго сви устни мама.
Капитанът я огледа изпитателно от глава до пети.
— Е, струва ми се, че сте понапълнила турнюра67 рече той.
— Ще се радвам, ако се въздържате от правенето на лични забележки, капитане — хладно го предупреди мама.
Капитанът обаче не отстъпваше.
— Никак не ме притеснява това — каза доверително той. — Обичам жените да са по-така, та да не стои човек с празни ръце. Слабата жена не я бива, като кон без седло е.
— Нямам интерес към предпочитанията ви, капитане, каквито и да са те — сряза го мама.
— Е, зависи от жената — каза примирително капитанът. — Познавах една, дето правеше чудеса върху камила. Наричаха я Бедуинката Берта.
— Ще се радвам, ако запазите спомените си за себе си — каза мама и отчаяно започна да се озърта за Лари.
— Мислех си, че ще ви бъде интересно. Гърбът на камилата например е особено нещо, не е за всеки. Ако една жена не я бива…
— Не ме интересува колко ги бива познатите ви жени. А сега ще ме извините, трябва да нагледам яденето.
Все повече и повече файтони изтрополяваха пред вилата, от все повече и повече автомобили се изсипваха гости. Стаята се напълни със странната смесица от хора, поканена от семейството. В единия ъгъл Кралевски като умислено и гърбаво джудже разказваше на Лена преживяванията си с Худини.
— „Хари — казах му аз, защото, нали разбирате, бяхме близки приятели. — Хари, разкрий ми тайните си, а аз ще мълча като гроб. Устата ми ще бъде запечатана.“ Кралевски отпи от виното си и стисна устни, за да покаже как е запечатана устата му.
— Нима? — възкликна Лена с липса на всякакъв интерес. — Е, в пеещия свят, разбира се, е съвсем друго. Ние, певците, предаваме тайните си. Спомням си, че Красия Тупти ми каза: „Лена, гласът ти е толкова красив, че се разплаквам, като го чуя. Научих те на всичко, което зная. Иди и понеси факлите на нашия гений по света.“
67
Възглавничка, която някога жените са слагали отзад на роклите си, за да изглеждат по-елегантни. — Б.пр.