— Не исках да кажа, че Хари Худини е потаен — неловко взе да се оправдава Кралевски. — Той беше изключително великодушен. Показа ми дори и номера с жената, която срязва на две половини с трион.
— Боже, колко ли е странно чувството да те срежат на две с трион! — замечтано каза Лена. — Помислете си само, долната част на тялото може да се забавлява в едната стая, а горната част да развлича някой архиепископ. Много смешно!
— Но това е само илюзия! — каза Кралевски, почервенял.
— И животът е илюзия — отвърна Лена прочувствено. — И животът е илюзия, приятелю!
Шумът от напитките внасяше бодър дух. Гърмеше шампанско и светлата течност с цвят на хризантема с ликуваща шипяща пяна просъскваше в чашите. Тежко червено вино кълколеше в бокалите, гъсто и карминено като кръвта на митическо чудовище, а на повърхността се завърташе кръг от розови мехурчета. Изпотеното бяло вино предпазливо се изливаше с тъничък писък и в един миг проблясваше като диамант, а в следващия — като топаз. Узото кротуваше прозрачно и невинно като крайбрежните води на планинско езерце, докато не плиснеха в него вода и тогава сякаш ставаше магия — течността се пресичаше, гърчеше се, помътняваше и се превръщаше в летен облак, бял като лунен камък.
Скоро се придвижихме към стаята, където ни очакваха купищата наредена храна. Кралският иконом, крехък като богомолка, надзираваше селските момичета, които сервираха. Спиро, още по-намусен поради усилията да се съсредоточи, старателно режеше на късове бутовете и птиците. Кралевски беше паднал в лапите на едрия прошарен полковник Рибиндейн, с тяло на морж, който се извисяваше над него, огромните му мустаци се спускаха като завеса над устата му, а топчестите му очи се бяха вперили в Кралевски и го парализираха.
— Хипопотамът, или иначе казано, речният кон, е едно от най-големите четириноги, които се срещат на африканския континент… — редеше монотонно той, сякаш изнасяше лекция пред ученици.
— Да, да, това е страхотен звяр. Едно от чудесата на природата, без съмнение — каза Кралевски, като отчаяно се оглеждаше и се чудеше как да се измъкне.
— Когато стреляш по хипопотам, тоест по речен кон — монотонно продължи полковник Рибиндейн, без да забележи прекъсването, — какъвто късмет имах аз, прицелваш се между очите и ушите, което гарантира, че куршумът ще попадне в мозъка.
— Да, да — съгласи се Кралевски, хипнотизиран от изпъкналите сини очи на капитана.
— Дан! — извика полковникът толкова внезапно и толкова високо, че Кралевски за малко не изпусна чинията си. — Улучваш го между очите. Прас! Хрус! Право в мозъка, нали разбираш?
— Да, да — каза Кралевски, който преглъщаше и беше пребледнял.
— Плис! — рече полковникът, за да уточни. — Мозъкът му се пръсва като фонтан.
Кралевски, обзет от ужас, притвори очи и остави чинията си с недояденото прасенце.
— После той потъва — продължи полковникът. — Потъва право на дъното на реката… Гъл-гъл-гъл… После се чака едно денонощие. Знаете ли защо?
— Не… аз… ами… — каза Кралевски, като уплашено преглъщаше.
— Заради метеоризма — обясни с доволство полковникът. — В шкембето му има много недосмляна храна, нали така? Тя се разлага и образува газове. Шкембето на приятелчето става на балон и го изхвърля като тапа нагоре.
— К-колко любопитно — с отмалял глас каза Кралевски. — Ако обичате, извинете ме за миг…
— Интересно нещо е съдържанието на един стомах — замислено рече полковникът, без да обръща внимание на опитите на Кралевски да се отърве. — Шкембето се надува и става два пъти по-голямо. И като го пробиеш, пуф! Все едно, че си забил нож в цепелин, пълен с канални нечистотии, представяте ли си?
Кралевски притисна кърпичката до устата си и взе да се оглежда уплашено.
— Съвсем друго е със слона, най-голямото земно африканско четириного — продължи с равен глас полковникът. Устата му беше пълна с хрускавото месо на прасенцето. — Знаете ли, че пигмеите си пробиват дупка с нож, пропълзяват в шкембето и изяждат черния дроб суров, целия окървавен, понякога, преди да е престанал да мърда. Интересни човечета са пигмеите, диваци, разбира се…
Кралевски, вече придобил жълто-зелен цвят, се измъкна и отиде на верандата, където започна да поема дълбоко въздух на лунна светлина. Печените прасенца бяха изчезнали, блестяха белите оглозгани кокали от агнето и глигана, а ребърцата и гръдните кости на пилетата, пуйките и патиците лежаха като останки от претърпели корабокрушение лодки. Успял да опита от всичко по настояване на мама, Джиджи заяви, че не му се е случвало никога да яде такива превъзходни ястия, и сега се състезаваше с Теодор кой ще изяде повече от сладкишите „Тадж Махал“68.