— Не — каза хладно мама. — Прекалено съм заета, за да се сближавам, с когото и да е, покорно благодаря!
— Тогава вие — обърна се капитанът към Лена. — Ще ме гушнете на дансинга, нали?
— Да си призная, обичам валса — каза Лена и гръдта й се поразвълнува, което явно достави радост на капитана.
Мегалотополопопулос се впусна във вдъхновено изпълнение на „Синия Дунав“ и капитанът профуча с Лена към другия край на стаята.
— Номерът щеше да стане без грешка, ако доктор Стефанидис се беше престорил, че заключва катинарите, а не ги беше заключил наистина — обясняваше Кралевски, докато начумереният Спиро се мъчеше да престърже катинарите и веригите.
— Разбира се — каза мама. — Какво да се прави.
— Никога не ме е бивало за фокуси — взе да се разкайва Теодор.
— Усещах, че въздухът свършва и сърцето ми започна да бие все по-силно и по-силно. Беше ужасно, направо ужасно! — Кралевски притвори очи и потръпна, от което веригите задрънчаха. — Мина ми през ума, че никога няма да се измъкна оттам.
— Пък и пропуснахте другите номера — съжали го Марго.
— За Бога, вярно! — възкликна Джиджи. — Не видяхте как укротявам змии. Една гадна огромна змия захапа набедрената ми препаска, пък аз съм неженен мъж!
— И тогава кръвта започна да пулсира в ушите ми — каза Кралевски с надеждата, че ще продължи да бъде център на вниманието. — Пред очите ми притъмня.
— Но нали… хм… вътре и без друго беше тъмно? — подхвърли Теодор.
— Не възприемай нещата буквално, Тео — намеси се Лари. — Човек не може да поукраси някоя история, ако вие, проклетите учени, сте наблизо.
— Аз не украсявам! — възмути се Кралевски.
В същия миг падна и последният катинар и Кралевски приседна.
— Благодаря ти, Спиро! Не, уверявам ви, че всичко стана черно като… като…
— Като задник на негър? — реши да му помогне Джиджи.
— Джиджи, миличък, не употребявай тази дума! — каза потресена мама. — Не е прилично.
— Коя дума? Задник? — попита озадачен Джиджи.
— Не, не, другата дума — каза мама.
— Коя? Негър? — попита Джиджи. — Какво й има на думата? Аз съм единственият негър тук и нямам нищо против.
— Говори като бял — отбеляза с възхищение полковник Рибиндейн.
— Аз пък имам нещо против — твърдо каза мама. — Няма да ти позволя да се наричаш негър. За мене ти си точно като… като…
— Като снежна пряспа? — предложи услужливо Лари.
— Много добре разбираш какво искам да кажа, Лари! — обиди се мама.
— Та така… — продължи Кралевски. — Лежах си аз и кръвта пулсираше в ушите ми…
— Ау! — изведнъж изпищя Марго. — Вижте какво е направил капитан Крийч с хубавата рокля на Лена!
Обърнахме се и погледнахме към онази част на стаята, където няколко двойки кръжаха весело под звуците на валса, но най-възторжени от всички бяха капитанът и Лена. За жалост, без да забележат и двамата, в някакъв миг капитанът явно беше застъпил богато надиплените къдрици, които украсяваха края на Ленината вечерна рокля, къдриците се бяха отпрали донякъде и сега двамата танцуваха, без да подозират, че капитанът всъщност е стъпил с двата си крака вътре в роклята.
— О, небеса! — възкликна мама. — Отвратителен старец!
— Имаше право Крийч, като говореше, че танцуването на валс сближава — подхвърли Лари. — Още няколко завъртания и ще бъдат облечени в една дреха.
— Не мислиш ли, че трябва да кажа на Лена? — попита го Марго.
— Не бих го направил — отвърна Лари. — Според мен от години не е била толкова близко до мъж.
— Лари, това вече беше излишно — каза мама.
Точно тогава Мегалотополопопулос със замах изсвири последните акорди на валса. Лена и капитанът се завъртяха като пумпал, след което спряха. Преди Марго да успее да се обади, капитанът направи крачка назад, за да се поклони, и падна по гръб, като отнесе голямо парче от долната част на роклята. Един миг цареше ужасна тишина и всички очи се бяха вперили, без да могат да се откъснат, в Лена, която сякаш се бе вкаменила. Магията бе развалена от капитана, който проговори както си лежеше на пода.
— О, много са ти хубави кюлотите! — подхвърли радостно той.
От устата на Лена се понесе неописуем вой, какъвто може да се чуе само в Гърция — звук, от който кръвта замръзва в жилите, както когато острие на коса се плъзне по скрит в тревата камък. Воят изразяваше отчасти жалост, отчасти възмущение, допълнени от плътен и убийствен обертон. Изтръгваше се издъно, от дълбините на гласните струни. Гали-Курчи71 би се гордяла с Лена. Колкото и да е странно, човекът, който пое нещата в свои ръце, беше Марго и така се избягна криза, която можеше да прерасне в дипломатическа. Вярно, че Марго донякъде се отнесе твърде драматично: смъкна покривката от една помощна маса, изтича до Лена и я уви в нея. В самото й действие нямаше нищо лошо, само дето върху покривката, която избра, имаше наредени безброй чинии с храна и огромен свещник с двайсет и четири свещи. Трясъкът от чупещ се порцелан и съскането на свещите, нападали в лютеници и сосове, успешно отвлече вниманието на гостите от Лена и под прикритието на настъпилата бъркотия Марго я отведе на горния етаж.