Представете си щурче не по-голямо от обикновен комар, с две антени, значително по-дълги от телцето му и толкова тънки, че можеш да ги забележиш само в контражур. Куса-хибари — тревна чучулига, — така му викат японците и на пазара можеш да го купиш за дванадесет цента, т.е. за много повече, отколкото теглото му в злато. Дванадесет цента за такова завързаче!
През цялата есен, много след като себеподобните му бяха измрели, щурчето, тревната чучулига, пеело в своята клетка, докато един ден в стаята се възцарила непривична тишина. То лежало мъртво на пода на клетката, защото забравили да го нахранят с микроскопично късче плод. Прегладняло, щурчето се опитало да се самоизяде.
„… И все пак да изядеш от глад собствените си крачка не е най-тежката участ, която може да сполети създание, прокълнато с дара на песента. Не са малко човешките щурци, принудени да изяждат сърцата си, за да могат да пеят“, пише Хърн по повод на тази загуба.
Днес над гроба му е сведена плачеща върба. А и за дървета е разказвал, например за призрачното дърво, одушевено от една нещастна жена, която се сдобивала със свобода само нощем, и то с помощта на любовта. Денем косата й се влачела вяло по земята, подобно на клоните на върбата. Във вдлъбнатината на един камък наблизо някой — очевидно съвсем наскоро — е поставил свежи цветя. Върбата докосва надписа на надгробието с името на покойника: Осем облака. И ако на шега попиташ пазача на гробището дали това не е призрачно дърво, израсло тук, в сянката на Съншайн Сити, можеш да не се учудваш, ако получиш следния отговор:
„Не, в Градината на душите нямаме такива дървета. Ала ей там, при Храма на лисицата, май има едно.“
Така е в този град.