Обаче като предвиждах бъдещето и като чувствувах, че непременно ще дойде време, когато приятелят ми ще поиска да се отърве от мене, като от вечно въплъщение на компрометиращото го минало, изкусно го заплетох в разни скандални истории, при които внимателно си запазих на разположение неоспорими доказателства. Под страх от гибел Йожен трябваше вечно да ме влачи след себе си, както каторжникът веригите. В очакване на висши почести, към които го увлече мръсният поток на политическия живот — ето какви бяха неговите интриги между другите, достойни за уважение постъпки, и към какво той се отнасяше с предпочитание.
Йожен имаше официална любовница. Тя се казваше тогава графиня Борска. Не особено млада, но още красива и привлекателна. Нито полячка, нито рускиня, тя обичаше да минава за австрийка, и разбира се, считаше се за немска шпионка. Благодарение на това, нейният салон се посещаваше от най-знаменити държавници. Там много се занимаваха с политика, завързваха се флиртове и заедно с тях се вършеха какви ли не важни и подозрителни работи. Между най-усърдните посетители на тоя салон личеше левантинският финансист барон К., мълчаливо същество, с лице на потъмняло сребро, с угаснали очи, който вълнуваше борсата с гигантските си операции. Знаеше се, поне говореха, че под тая непроницаема и няма маска действуваше една от най-могъщите империи в Европа. Несъмнено това бе чисто романтично предположение, понеже в тая развалена среда никога не знаеш на какво повече да се чудиш — на развалата или пък на глупостите.
Както и да е, графиня Борска и моят приятел Йожен Мортен страстно желаеха да проникнат в играта на тайнствения барон, толкоз повече че той се противеше на явните им и несъмнени опити за сближаване с не по-малко явна и несъмнена хладина. Аз мислех, че тази хладност не се спираше даже пред изкушението да даде на нашите приятели коварен съвет, който би докарал печална развръзка. Тогава те решиха да подставят на тоя упорит барон една млада и много красива жена, истинска приятелка на тоя дом, и в същото време да ме прикрепят към тая млада и красива жена. Тя бе съгласна да допусне до себе си и двама ни — банкера като „сериозен“, мене — като развлечение. Тяхната сметка бе проста и аз я разбрах от пръв поглед: да ме нагласят на моя пост и по такъв начин да се доберат чрез мене до тайните на барона, тайни, които ще се измъкват от него в минути на нежна забрава. Това беше, тъй да се каже, политика на централизацията. Уви, демонът на злото, който ме посещава в решителни моменти, когато трябва да действувам, поиска щото това да стане другояче и щото тоя прекрасен проект да загине некрасиво в зародиша си.
По време на обяда, който трябваше да скрепи тоя чисто парижки съюз, аз бях тъй груб към младата жена, че тя, потънала в сълзи, яростна и сконфузена, напусна със скандал салона и се върна у дома си вдовица на нашата любов. Малкият празник беше набързо приключен. Йожен ме отведе с каретата си и изминахме Елисейските полета в трагично мълчание.
— Къде да те оставя — попита ме великият човек, когато свихме на ъгъла на кралската улица.
— В кръчмата… на булеварда… — отговорих аз със злобна насмешка. — Иска ми се по-скоро да поема малко чист въздух в обществото на честните хора.
Тук приятелят ми с жест на отчаяние ме чукна по коляното и — аз през целия си живот ще помня зловещото изражение на лицето му, преливащо от ненавист — въздъхна:
— Да!… Да!… От тебе никога нищо няма да излезе! — Той беше прав. Тоя път не можех в нищо да го обвиня.
Понякога под влиянието на внезапно избухваща в душата поезия аз се скривах в някой затънтен кът и лице с лице с природата мечтаех за чистота, за мълчание, за нравствено възраждане, което, уви, не продължаваше дълго.
Аз се връщах при Йожен в моменти на затруднение. Той не ме приемаше всякога с тая сърдечност, която търсех от него. Виждаше се, че много би желал да се отърве от мене. Но в такива случаи бързо и рязко му припомнях действителността.
Веднъж ясно забелязах как в погледа му блесна замисъл за убийство. Не се обезпокоих от това и лукаво му казах: