— А после? Даже и трупът ми ще бъде твой обвинител. Не ставай глупав! Аз ти позволих да стигнеш дотам, докъдето искаш; аз никога не съм бил пречка за твоето честолюбие. Напротив, работил съм за тебе, колкото съм могъл… честно… не е ли вярно? Мислиш ли, че на мене ми е приятно да те гледам горе, важен, в пълен блясък, а себе си — долу, да цапам глупаво из калта. И при това с едно щракане на пръстите тая чудна кариера, трудолюбиво създадена от двама ни…
— О, от двама ни — пригласи Йожен.
— Да, от двама ни, каналия! — добавих, ядосан от тая несвоевременна поправка. — Да, с едно щракане… с едно подрусване… ти, знаеш това, аз мога да срина тая чудна кариера. Стига да кажа една дума, мошенико, за да те свалят от власт и блъснат в тюрмата. Да превърна тебе, министъра — о, иронията на живота достига понякога много далеч! — в каторжник, какъвто би трябвало да бъдеш, ако имаше още правосъдие и ако аз не бях последен подлец. И на! Аз не правя тоя жест, не произнасям тая дума. Аз ти позволявам да се наслаждаваш на хорските поклони и на уважението от чуждестранните дворове, защото… виждаш… аз намирам това невероятно комично. Но аз искам моя дял… чуваш!… моята част… Това, което искам, е много идиотско. Нищо… трохи… тогава, когато аз бих могъл всичко да поискам. Всичко… всичко… всичко! Аз те моля да не ме гневиш повече… не ме докарвай до крайност… не ме карай да създавам смешни драми. Защото в деня, когато ми дотегне да живея, мръсотията, тая мръсотия, твоята мръсотия, чиято непоносима воня чувствувам около себе си… тъй че, в тоя ден Негово превъзходителство Йожен Мортен няма да се смее, мой старий… Кълна ти се в това!
Тогава Йоже, като се усмихваше напрегнато, при което отпуснатите ъгли на устата му придаваха изражение на подъл страх и безсилно желание за убийство, ми каза:
— Тъй глупаво да бръщолевиш! И защо? Отказал ли съм ти нещо, сприхльо?
И весело, с жестове и гримаси, които трябваше да ме зашеметяват, той прибави комично:
— Искаш ли орден, а?
Наистина той беше прекрасен младеж.
III
Няколко дни след тая дива сцена, която последва моя жалък провал, аз се срещнах с Йожен в дома на добрата госпожа Г., където бяхме поканени и двамата на обяд. Ние се ръкувахме сърдечно. Никой не би казал, че между нас е станало нещо неприятно.
— Ти не се виждаш никъде — упрекна ме той с тон на равнодушно приятелство, под който се криеше вежлива ненавист. — Болен ли беше?
— Не… търсих самозабрава.
— Та… ти сега по-благоразумен ли си? Бих искал да поговоря с тебе пет минути. Искаш ли след обяд?
— Ти знаеш ли нещо ново? — попитах с жлъчен смях, който му даваше да разбере, че няма да му позволя да ме изложи като „непотребна“ вещ. Бях вече готов да му отговоря дръзко, когато госпожа Г. — огромен пакет от цветя, треперещи пера и шумящи дантели — прекъсна началото на разговора.
И като въздъхна: „А? Мой мили министре, кога ще ни избавите от тия ужасни социалисти?“, тя повлече Йожен към група млади жени, които, ако се съдеше по нареждането им в салона, бяха специално наети, за да бъде обедът по-бляскав.
Госпожа Г., както казваха, играеше важна роля в обществото и държавата. Дребните историографи на най-дребните факти от онова време сериозно разказваха, като установяваха с блестящи паралели в миналото, че нейният салон е бил място, където са се създавали и осветявали политическите и литературни кариери, и че, следователно, той е бил сборен пункт на всички млади и стари честолюбци.
Ако им се вярва, там се е съставяла съвременната история и се е замисляло падането или качването на кабинетите, там са се договаряли посред гениални интриги и прелестно бръщолевене — понеже той е бил салон за бръщолевене — външните съюзи и академичните избори. Сам г-н Сади-Карно — който царувал тогава над френските сърца, — казват, се отнасял с особено внимание към тази опасна сила и за да обезпечи за себе си нейната милост, галантно й пращал за най-малка усмивка най-красивите цветя от елисейските полета и градските оранжерии… Тая древна особа, която познавала Тиер, господин Гизо, Кавур и стария Метерних — дали във време на своята или на тяхната младост, г-жа Г. не можеше да установи точно тоя пункт от хронологията, — запазваше известния престиж, с когото републиката обичаше да се кичи, като с нещо традиционно, елегантно, и салонът се ползуваше от изгодите на следсмъртния блясък на тия знаменити имена, които се произнасят по всеки повод и които напомнят за издребнялата действителност на настоящето. В тоя салон се събираха като на панаир и никога не съм видял — а аз съм видял много нещо — по-странна смесица от хора и по-смешен светски маскарад. Тя приемаше всички, понеже това увеличаваше публиката — тук имаше несполучили в политиката, журналистиката, космополитизма, в клубовете, в света, в театрите, и жени, приятни във всяко отношение. Никой не бе измамен от тая мистификация, но всеки беше заинтересован предвид собственото си издигане, издигане до тая среда, която на мнозина у нас дава не само позорни средства, но и единственото raiscn d’etre на съществуване. Впрочем, аз мисля, че голяма част от миналите знаменити салони, дето са се събирали под най-различни предлози блуждаещите апетити на политиката и неуспелите литературни тщеславия, трябва да са били приблизително като тоя.