— Бъдете смели! — повтаряха ми те. — Та вие сте млад, дявол да го вземе! В политиката трябва търпение. Ще сполучите следващия път.
Отговарях троснато на всичките тия банални думи, съпровождани с предизвикателни усмивки и с приближаване на бюстовете, също като че се предлагат.
— Не, не… Не говорете повече за политика. Това е подло! Не говорете повече за всеобщо гласоподаване. Това е до идиотство глупаво! Не искам повече… Не искам повече да слушам за това.
Госпожа Г. — цветя, ленти и дантели се размърдаха изведнъж около мене с миризливи и разноцветни вълни — ми шепнеше на ухото с кокетството на стара сводница:
— Само любовта е добра, видите ли? Само любовта! Опитайте се да любите! Тъкмо тая вечер е поканена една румънка… страстна… а! И поетеса, милий… и графиня! Аз вярвам, че тя ви люби. Ще ви запозная. Впрочем, всички жени лудеят за вас.
Отклоних тъй грубо натрапеното ми предложение. И навъсено чаках края на тоя празник, който се протакаше, протакаше, протакаше…
Йожен твърде дълго не можа да пристъпи към мен. Накрая се възползувахме от момента, когато знаменитата певица привлече върху себе си всеобщото внимание, и се отдалечихме в малката пушалня, слабо осветена с лампа на дълга подложка, обвита с розов креп. Министърът седна на канапето и запуши папироса; с небрежно движение възседнах обратно стола и скръстих върху него ръце; той ми каза важно:
— Тия дни много мислих за тебе.
Несъмнено той очакваше благодарности, приятелски жест, движение, което да изразява заинтересованост и любопитство. Оставах невъзмутим, като с усилие спазвах този вид на надменност, почти оскърбително равнодушие, с което посрещах всичките коварни предложения на моя приятел; още от началото на вечерта се стараех да се убедя, че тия предложения ще са коварни. Нахално се преструвах, че съм погълнат в съзерцаване портрета зад Йожен.
На гладката повърхност на портрета, като го помрачаваха, се бореха черни сенки, които правеха да личи още по-ясно бялото му лице, чиято крушовидна изпъкналост характерно пресъздаваше изчезналата физиономия. Празничният шум, заглушен от спуснатите драпировки, достигаше до нас като далечно бръмчене. Поклащайки глава, министърът продължи:
— Да, аз много мислих за тебе… И на! Това е трудно… много трудно.
Той отново млъкна, като че размишляваше за важни неща.
Беше ми забавно да продължава това мълчание: исках да се наслаждавам на смущението на моя приятел пред моето мълчаливо и насмешливо отношение към него. Още веднъж да видя пред себе си моя покровител — смешен, свалил маската си и може би умолителен! Обаче той си оставаше спокоен и не изглеждаше загрижен от извънредната враждебност на моето поведение.
— Ти не ми ли вярваш? — каза той с твърд и спокоен глас. — Да, аз чувствувам, че ти не ми вярваш. Ти си въобразяваш, че аз мисля само да се подигравам с тебе… както с другите, не е ли истина? Ти не си прав, драги. Впрочем, ако този разговор ти е неприятен, можем веднага да го прекратим.
Той даде вид, че иска да стане.
— Аз не казвам това! — протестирах аз, като преместих погледа си от косите на портрета върху студеното лице на Йожен. Аз нищо не казах…
— Е, тогава ме изслушай. Искаш ли да си поговорим поне веднъж съвършено откровено за нашето взаимно положение?
— Добре! Слушам те…
Пред неговата увереност аз малко по-малко почнах да губя своята.
И ето — ах, колко желая да мога да предам всичката тая увереност, лъстива простодушност и благосклонност, които звучаха в неговите думи! — какво ми каза той:
— Ти достатъчно отблизо видя политическия живот и знаеше, че има степен в могъществото, когато най-низкият човек е защитен от себе си със своите собствени низости и в още по-голяма степен от другите хора също чрез техните собствени низости! За държавника най-непоправимо нещо е честността. Честността е нещо инертно и безплодно — тя не разбира как трябва да се пускат в оборот апетитите и честолюбието, единствени двигатели, чрез които може да се създаде нещо здраво. Живо доказателство на това е глупакът Фавро, едничък честен човек в министерството и в същото време единствен човек, чиято политическа кариера, според общото мнение, може да се счита безвъзвратно, съвършено и завинаги загинала. Тия думи ще ти покажат ясно, приятелю, че походът, предприет против мене, съвсем не ме безпокои. — И също като че отговаряше на изтървания от мене двусмислен жест: — Да… да… аз зная… говорят за моята оставка… за близкото ми падане… за стражарите… за Мазас! „Смърт на крадците“! Прекрасно. За какво само не говорят? И какво ще излезе от това?… Това ме кара да се смея, нищо повече! — Ти сам… Ти мислиш да влияеш върху ми чрез заплахи… да ме накараш да се съгласявам като подозрителен банкер! Но ти си дете! Помисли малко… моето падане… Я ми кажи кой ще се осмели да вземе върху си отговорността за такова безумие! Кой не знае, че то ще повлече подире си гибелта на извънредно много хора, до които, както и до мене, не бива да се докосват под страх от самоотричане, под страх от смърт? Не само мене ще сгромолясат… не само мене ще украсят със затворническа пижама. Цялото правителство, целият парламент, цялата република, които са вземали участие, които и да са те, в това, което те наричат моя продажност, мой рушветчилък, мои престъпления. Те мислят, че съм в тяхната власт. Те са в моята власт. Бъди спокоен, аз няма да ги изпусна.