Той направи с ръката си жест, като че стискаше някакво невидимо гърло…
Изражението на отпуснатите му устни стана отвратително, а бялото на очите му се украси с пурпурни жилки, които придадоха на погледа му израз на убиец. Но той бързо се опомни, запали друга папироса и продължи:
— Добре — нека свалят министерството! Аз и сам ще да помагам за това. Ние сме въвлечени, според думите на тоя честен Фавро, в една редица въпроси от такъв род, чието логическо решение е невъзможно. След това иде министерската криза със съвършено нова програма. Моята отговорност е само парламентарна фикция. В кулоарите на камарата и в известна част от пресата мене, благодарение на известна ловкост, не ме считат солидарен с моите другари. И тъй, моето лично положение си остава чисто — в политическо значение, разбираш… Нищо по-добро от това… издигнат от група водачи, които съумях да привържа към моите интереси, поддържан от генералните банки и големите акционерни общества, аз ставам човек, необходим за новия състав. Аз съм президент на утрешния съвет. И в същия момент, когато от всички страни провъзгласяват моето падане, аз достигам върха на моята кариера! Признай, че това е смешно, мое мило момче, и че те още не са ме изяли.
Той се приближи до мен и като ме чукна по коляното, както правеше в минути на непринуденост и веселие, повтори:
— Не… Признай, че това е смешно!
— Много смешно! — потвърдих аз. А каква полза ще имам от всичко това аз?
— Ти? Ето що! Ти, скъпи, трябва да се отдалечиш, да изчезнеш… за година… за две… какво има в това? Ти трябва да се забравиш.
И понеже исках да протестирам:
— Но, дявол да го вземе! Нима аз съм виновен — извика Йожен, — че ти най-глупаво пропусна всичките чудни длъжности, които ти предлагах? Година… две… те бързо ще минат. Ти ще се върнеш с нова девственост и ще ти дам всичко, което поискаш. Дотогава — нищо, нищо не мога. Честна дума! Нищо не мога. Ти ембриолог ли си? Не… ти не си ембриолог. Трудно… Много трудно!
Отговорих едва ли не изплашено:
— Защо ме питаш за това?
— Защото в тоя момент аз мога да разполагам със значителни суми — със значителни, разбира се, относително… но във всеки случай с добри пари да изпратя една научна мисия, която с удоволствие биха възложили на тебе.
И без да ми даде да отговоря, той обясни работата с отсечени и комични фрази, съпровождани със смешни жестове.
— Работата е да се отиде в Индия, в Цейлон, мисля, да се търси в морето, в заливите… да се изучава там това, което учените наричат пелагическа протоплазма, разбираш ли? И между коремоногите, коралите, равноногите, мадрепорите, сифонофорите, морските краставици и радиолариите, и не зная още какво, да се търси първоначалната клетка… чувай добре… протоплазматическия initium на органическия живот… нещо подобно. Това е очарователно и, както виждаш, твърде просто.
— Много просто! Наистина — промърморих аз машинално.
— Да, но — заключи тоя чуден държавник — ти не си ембриолог. — И прибави с благосклонно печален вид:
— Това е тежко!
Моят покровител помисли няколко минути. Аз мълчах, като нямах време да дойда на себе си от учудването, на което ме изложи такова неочаквано предложение.
— Боже мой! — продължи той. — Има още други мисии… и не знаем защо да харчим парите на данъкоплатците. Мисля, ако съм разбрал вярно, че трябва да се отиде в остров Фиджи и в Тасмания да се изучат там разните затвори и тяхното приложение към нашия социален строй. Само че туй е малко по-весело… и аз трябва да те предупредя, че сумите, отпуснати за тая цел, не са Бог знай колко големи. И освен това, тамошните жители и досега са още людоеди, ти знаеш! Мислиш, че се шегувам, а? Че ти разказвам епизод от някоя оперетка? Но, скъпи приятелю, всичките наши мисии приличат на тия… А!