— И търпими…
— И търпими… това исках да кажа аз… Вие ще се съгласите, че тяхното количество надминава хиляди пъти количеството на откритите и наказаните престъпления, за които вестниците дрънкат с такова странно многословие и с отвратително отсъствие на философско разбиране… Ако вие се съгласите с това, то признайте, че стражарите съвсем не са страшни за избраниците на убийството.
— Несъмнено. Но работата не е в това. Вие измествате въпроса. Аз казах, че убийството не е нещо изключително, но че се явява като че ли естествена функция на природата и на всяко живо същество. Защото чудно е, че обществото, под предлог да управлява хората, присвоило е изключително за себе си правото да ги убива във вреда на личностите, на които принадлежи.
— Съвършено вярно! — намеси се любезният и красноречив философ, чиито лекции привличаха в Сорбоната отбрана публика. — Нашият приятел е съвършено прав. Що се отнася до мене, аз не вярвам, че може да съществува поне едно човешко същество, което да не е било, макар в мислите си, убиец. Аз понякога разглеждам човешките лица — в салоните, църквите, по гарите, в кафенето, театъра, навсякъде, дето се движи тълпата — от гледна точка на човекоубийството… И всичките — в погледа ли, в очертанието на затилъка ли, във формата на черепа, на челюстите ли, на ябълките ли, или в нещо друго — носят явни следи от физиологическата фаталност, каквото се явява убийството… Това съвсем не е заблуждение на моя ум, но, уверявам ви, аз почти на всяка крачка се сблъсквам с убийството, виждам го как то блести под ресниците, чувствувам неговото тайнствено допиране при ръкуването. Миналата неделя тръгнах за едно село, дето имаше църковен празник… Въртележките и люлките съвсем малко привличаха народа. Напразно латерните свиреха най-хубави и най-съблазнителни свирни. Други удоволствия привличаха тая празнична тълпа. Едни стреляха с пушки, с револвер или пък с античен арбалет в мишени, които изобразяваха човешки лица; други стреляха по марионетки, трети чукаха по пружина, която привеждаше в патриотично движение френски матрос, който промушва с щик беден хавас или жалък дахомеец… Навсякъде, под шатрите и в осветените кръчмички — убийства, смърт, човешки жертви… Добрите хора се наслаждават!
Всички разбраха, че философът беше увлечен… Наместихме се по-удобно, за да следваме потока на неговата теория и анекдотите. Той продължаваше:
— Аз даже забелязах, че тия мирни развлечения се разпространяват много през последните години. Насладата от подражание да се убива все повече се вкоренява у хората и става все по-популярна. Някога, когато имало диваци, стрелбата в цел била печално монотонно зрелище, което било жално да се гледа. Стреляли в лули и в яйчни черупки, които танцували по игривите вълни на фонтаните. В най-разкошни помещения стреляли в алабастрови птици… Но какво удоволствие има в туй, позволете да ви попитам? Сега ние прогресираме и всеки порядъчен човек може за гологан да си достави деликатното и цивилизовано наслаждение да убива. Та и свръх това, спечелват шарени чинийки и зайци.
Вместо лули, яйчени черупки и алабастрови птички, които безсмислено се разбивали, без да извикват някакви кървави образи, панаирското въображение измислило човешки фигури, които изобразяват мъже, жени и деца, внимателно направени и съответно наконтени… Заставят ги да жестикулират и ходят. С помощта на изкусен механизъм те весело се разхождат или пък тичат ужасени. Те се явяват поотделно или на групи посред декорации, които представляват пейзажи… катерят се по стените, влизат в куличките на сградите, изскачат из прозорците и се катерят по стълбите… Те по всичко приличат на живи същества, движат си ръцете, краката, главата. Някои от тях изглеждат, че плачат… никои приличат на бедняци… други на болни. Помежду им има жени, потънали в злато като легендарни принцеси. Може да се помисли, че имат ум, воля, душа, че са живи. Някои от тях приемат патетични или умолителни пози… Като че ли казват: „Съжали се! Не ме убивай!“ По такъв начин изпитват очарователно усещане, мислейки, че убиват нещо, което се движи, което страда, което се моли! Когато насочат срещу тях пушката или револвера, в устата си чувствуват вкус на топла кръв. Какво удоволствие, когато куршумите обезглавяват тия човешки подобия. Каква буря от възторг, когато стрелата разкъса картонените гърди и повали на пода безжизнените фигурки, които падат като трупи! Всеки се възбужда, ожесточава, ободрява. Чуват се думи на разрушение и смърт: „Убий го! Цели се в очите… Цели се в сърцето. Съсипи го!“ Колкото тия добри хора остават равнодушни пред простите картони и лулички, толкова те се възбуждат ако фигурата е човек. Неопитните не се сърдят на себе си, а на марионетката, която са изтървали… те я изобличават в страхливост, оскърбяват с мръсни думи, ако им избегне оцеляла в куличката. Те я викат: „Ела, страхливко!“ И почват пак да стрелят, докато не я убият. Погледайте тия добри хора… В тая минута те са убийци, същества, преизпълнени с жажда за кръв. Човекоубийственият звяр, който е дремал в тях, се пробужда при мисълта, че убиват нещо живо. Книжният или дървен човек, който се разхожда покрай тях назад-напред, не е играчка за тях, не е парче безжизнена материя… Като го видят, че се движи, те го даряват с топлотата на кръвообращението, с чувствителни нерви, с мисъл, с всичко онова, което е тъй безумно сладко да се унищожи, тъй кръвожадно приятно да се гледа, че изчезва от нанесените рани. Те даряват такъв човек с политически и религиозни убеждения, различни от техните, наричат го евреин, англичанин, немец, за да прибавят специфичната ненавист към общата ненавист против живота и по тоя начин да удвоят своето лично отмъщение и своята инстинктивна радост да убиват.