Веднъж след вечеря се събрахме на палубата около Клара, която изящно лежеше в дълга люлка. Едни пушеха, други мечтаеха. И в сърцата на всички живееше само едно желание — да завладеят Клара. Следяхме движенията на нейните малки крака, обути в две малки розови пантофки, които, подчинявайки се на люлеенето на креслото, се показваха изпод напарфюмираните дипли на роклята като цветни муцунки. Ние не говорехме нищо. Нощта бе феерично нежна, параходът сладострастно се плъзгаше по морето, като по копринени вълни. Клара се обърна към индустриалеца:
— И тъй — каза тя насмешливо, — значи не е шега, че вие сте яли човешко месо?
— Разбира се — отговори той гордо и като че подчертаваше своето несъмнено превъзходство над нас. — Това бе необходимо. Ще ядеш, каквото намериш.
— Какъв му е вкусът — попита тя с леко отвращение. Той помисли за минута, после с неопределен жест отвърна:
— Боже мой, как да ви обясня? Въобразете си вкуса на прасенце, мариновано в орехово масло. То не е тъй вкусно. Впрочем, ядат го не като най-добро. Аз предпочитам овнешко жиго или бифтек.
— Разбира се — съгласи се Клара. — И също като да желаеше да смекчи ужаса от тоя людоед, тя прибави: — Във всеки случай, вие сте яли само месо от негри?…
— От негри ли? — извика той, като изхриптя. — Фу!… За щастие, мила мис, никога не ми се налага такава неприятност. Слава Богу, ние никога не сме чувствували недостиг на бели! Нашият многочислен конвой беше съставен повече от европейци… марсилци, немци, италианци, от всички по-малко… Когато бяхме извънредно гладни, убивахме един от конвоите… предпочитахме немец… Немците, божествена мис, са най-тлъсти между всички народи… дават повече месо… Освен това, за нас, французите, все пак един немец по-малко! Италианците са сухи и жилави, те имат само нерви…
— А марсилците? — прекъснах го аз.
— Фу! — потърси глава индустриалецът. — Марсилците ги хвалят повече, отколкото заслужават. Те миришат на чесън и не зная защо, на мазна овча пот… Колкото за негри — никога! Аз мисля, че бих повърнал… Зная хора, които са ги яли. И всички са боледували. Негърското месо не е за ядене. Между тях, уверявам ви, някои са отровни.
Като помисли, се поправи:
— Впрочем… Може би трябва да ги познаваш, както например трябва да познаваш гъбите…
— Може би индийските негри да са добри за ядене?
— Не! — категорично и кратко заяви английският офицер, на когото този кулинарен разговор беше дотегнал.
Индустриалецът, малко недоволен, продължи:
— Това не е важно… Независимо от всичките тия малки неприятности, аз съм твърде доволен, че отпътувах. В Европа се чувствувам унижен и пленен, като животно в клетка. Невъзможно е да си разтвориш лактите, да протегнеш ръце, да отвориш уста и да не нарушиш глупавите предразсъдъци и закони, несправедливите обичаи. Миналата година, мис, аз се разхождах по нивите и оронвах с бастуна си класовете, туй ме развличаше. Нали аз мога да правя каквото си искам, не е ли вярно? При мене долита селянин и почва да ми кряска, да ме оскърбява и да ме пъди от нивата. Вие какво бихте сторили на мое място? Аз го ударих с бастуна си три пъти по главата. Той падна с разбит череп. Познайте какво се случи с мене?
— Вие може би сте го изяли — подметна, смеейки се, Клара.
— Не… дадоха ме в някакъв си съд, който ме осъди на два месеца затвор и на десет хиляди франка вреди и загуби. За някакъв си мръсен селянин! И това се нарича цивилизация! Възможно ли е това? О, ако ме осъждаха тъй в Африка всякога, когато убиех негър или даже бял!
— Вие убивали ли сте негри? — попита Клара.
— Разбира се, обожаема мис!