— Защо пък, щом не сте ги яли?
— За да ги цивилизовам, тоест, за да отнемам от тях слонова кост и гума… И после… Какво искате да кажете?
— Освен това негрите са кръвожадни животни. Бракониери. Тигри! — обади се нормандецът.
— Негрите ли? Какво заблуждение, скъпи! Те са кротки и весели! Те са като деца. Виждали ли сте някога вечер, на ливадата на края на гората, зайци, които играят?
— Несъмнено!
— Те тичат красиво… Чудно се веселят, чистят си козината с крачката, скачат и се валят в тревата. Негрите приличат на тия млади зайци… Това е твърде мило!
— Обаче нали се знае, че са людоеди? — настояваше чифликчията.
— Негрите ли? — протестираше индустриалецът. — Никак! Във всички страни, населени с черни, ако има людоеди, то са само белите… Негрите ядат банани и смучат треви. Аз познавам един учен, който уверява, че стомасите на негрите са устроени както стомасите на преживните животни… Как искате те да ядат месо, и при това човешко?
— Тъй че, защо да ги убиваме? — възразих аз, като се почувствувах добре и пълен със състрадание.
— Аз вече ви казах… да ги цивилизовам. И това бе тъй забавно! Когато след дълго пътешествие влизахме в негърско село, негрите изглеждаха много уплашени… Те надаваха отчаян вик, тъй се бояха, че не се опитваха даже да бягат, и плачеха, паднали с лице към земята. Ние ги напивахме с ракия, понеже всякога имахме със себе си голямо количество алкохол… И когато се напиеха, убивахме ги!
— Лош прицел! — резюмираше не без отвращение нормандецът, който несъмнено в тая минута си представяше великолепен полет на пауни в тонкинските гори.
Нощта блестеше както по-рано; небето гореше; океанът люлееше огромни ивици фосфоресцираща светлина. И аз бях тъжен, тъжен заради Клара, тъжен заради тия груби хора и заради себе си, и заради нашите думи, които оскърбяваха мълчанието и красотата!
Чувствувах, че капитанът от няколко минути желаеше да се намеси в разговора. Той се възползува от мълчанието, което настъпи:
— Що се отнася до мене — каза той, — аз съм направил нещо по-добро от всичко това. Вашите жалки убийства не струват нищо наред с тия, които дължите на мене. Изобретих един куршум, необикновен куршум. Наричам го дум-дум, на името на малкото индийско село, където имах честта да го изобретя.
— Той убива ли много? Повече от всички други ли? — попита Клара.
— О, мила мис, не говорете! — каза той, като се смееше. — Безчет! — И той добави скромно: — Впрочем, той е нищо. Съвсем малък куршум! Представете си едно мъничко орехче! То е очарователно.
— И какво прелестно име, капитане! — възхити се Клара.
— Много красиво наистина! — одобри видимо поласканият капитан. — Твърде поетично!
— Може да се мисли, че това е име на фея от шекспировите комедии. Фея Дум-Дум! Това ме очарова! Засмяна, лека, белокожа фея, която танцува и скача посред борови гори и слънчевите лъчи. И в същото време — Дум-Дум.
— Да, да! — повтори офицерът. — Прекрасно! Той бие твърде добре, уважаема мис. Но главното му достойнство, мисля, се състои в туй, че тук няма ранени.
— А! Тук има само мъртви! Ето с това именно е наистина очарователен!
Като се обърна към мене със съжаление, той въздъхна:
— О, ако го имахте във Франция във времето на тая ужасна комуна! Какъв триумф!
И премина внезапно към нова мисъл:
— Аз понякога се питам: не е ли това разказ на Едгард По? Но не, понеже сам съм правил опити с тоя прелестен, малък дум-дум. Работата беше тъй: наредих дванадесет индуси…
— Живи ли?
— Разбира се! Германският император прави своите балистични опити върху трупове. Признайте, че това е глупаво и че не произвежда нужния ефект. Аз правя своите опити върху хора не само живи, но и в отлично здраве… Поне се вижда какво правиш и какво можеш да постигнеш… Аз не съм мечтател, аз съм учен!
— Хиляди извинения, капитане! Продължавайте!
— И тъй, аз наредих дванадесет души индуси един зад друг по права линия. И стрелях.
— Е, после? — прекъсна го Клара.
— И ето, очарователна приятелко, този малък дум-дум направи чудеса… И дванадесетте индуси до един изпопадаха на земята! Куршумът бе пронизал дванадесетте тела, които след изстрела представляваха дванадесет купчини изпокъсано месо и начупени кости. Магически изстрел, ей Богу! И никога не бих повярвал в такъв успех…
— Наистина, поразително, истинско чудо.
— Не е ли вярно?
Той замълча няколко секунди, развълнуван и замислен.
— Аз се трудя — промърмори той доверчиво. — Аз се трудя да намеря нещо по-добро, нещо още по-решително… Старая се да изнамеря куршум, който да може да унищожи изцяло тоя, до когото се докосне, като не остави от него нищо… нищо… нищо! Разбирате ли?