Разказах й за моя живот разхвърляно, като се задъхвах, за Йожен Мортен, за госпожа Г., за позора на моята мисия, за всичките ми нечисти дела, за всичката мръсотия. Изпитвах жестока радост при това самообвинение, като се представях още по-низък, още по-декласиран, още по-черен, отколкото бях всъщност. Като свърших това скръбно повествование, казах на моята приятелка, заливайки се в сълзи:
— Сега това е свършено! Вие ще ме ненавиждате, ще ме презирате като другите. Вие с отвращение ще се отдръпнете от мене и ще бъдете права. Аз няма да се оплаквам… Това е ужасно, но аз не мога повече да живея по такъв начин… Аз не искам повече да ви лъжа.
Мис Клара ме гледаше втренчено, докато плачех. О, този поглед! Никога няма да го забравя! В него, в тоя чуден поглед, имаше всичко — учудване, радост, състрадание, любов, да, любов, измама, ирония, всичко. Поглед, който ме пронизваше, измерваше ме, вълнуваше моето тяло и душа.
— Е, какво! — каза тя просто. — Това не ме учудва толкова. Аз мисля, че всички учени приличат на вас.
Без да откъсне поглед от мене, тя се засмя със своя чист красив смях, който напомняше чуруликайте на птичка.
— Познавах един такъв — продължи тя — натуралист… От вашия жанр. Той беше изпратен от английското правителство да изучи парализите на кафееното дърво в цейлонските плантации. И в течение на цели три месеца той не напусна Коломбо, прекара там времето си в игра на покер и опивайки се с шампанско. Както по-рано, без да откъсва поглед от мен, поглед дълбок, странен, сладострастен, след малко мълчание тя прибави с глас, препълнен със състрадание, в чиито звуци, стори ми се, запя всичката радост на прошката: — О, малки мошенико!
Не знаех какво да кажа; не знаех да се смея ли, или пък да плача, или да падна пред нея на колене. Аз прошепнах страхливо:
— Вие не ми ли се сърдите?… Вие не ме презирате?… Вие ми прощавате?
— Животно! — каза тя. — О, мъничко животно!
— Клара! Клара! Обичате ли ме? О, моля ви се! Обичате ли ме?
Тя отговори със сладък глас:
— Аз ще ви отговоря тая вечер… У мене…
И аз видях как блеснаха в очите й зелени огньове, ужасни огньове, които ме плашеха. Тя освободи ръцете си от моите; на челото й изведнъж изпъкна дълбока бръчка и замълча, загледана в морето.
За какво мислеше тя? Не ме обичаше, когато ме считаше честен човек… тя не ме искаше… Но щом само узна кой съм, щом само пое нечистия въздух на моята душа — любовта пристъпи към нея. Да! Истинско е само злото.
Настана вечер; после без здрачевина дойде нощта. Въздухът беше нажежен. Параходът плаваше сред кипящата фосфоресцираща пяна. По морето се стелеха ивици светлина. Изглеждаше, че феи излизат от морето, разстилат и разтърсват по него огнени мантии, като хвърляха с шепи златни бисери.
VIII
Една сутрин, като излязох на палубата, различих в прозрачния въздух ясно, все едно че бях на сушата, очарователния остров Цейлон, червено-зелен остров, увенчан с феерично розовата белина на Адамовите планини. Още от вечерта бяхме предупредени за приближаването му от новите аромати на морето и от тайнственото нашествие на пеперудите.
Но в това утро появата на Цейлон ми причини тъга и даже нещо повече — ужас! Това, което аз видях там, не беше земя, не беше пристанище, не беше нещо, което възбужда в човека любопитството към неизвестното; това беше груб зов към забравените инстинкти, жестоко, отчаяно пробуждане на всичко онова, което е спало през време на пътуването ми… Край на дивната мечта, каквато беше за мене любовта на Клара. За пръв път в моя живот ме завладя жена. Аз й бях роб, исках само нея, само с нея живеех и за мене нищо друго не съществуваше в света. И нейното обладаване, вместо да погаси пожара на любовта, всеки ден оживяваше неговия нов пламък. Всеки път все повече се задълбочавах в горещата бездна на нейните желания и всеки ден по-силно чувствувах, че животът ми ще се погуби в стремеж да се докосна до дъното на бездната!
Аз принадлежах на Клара, както въглищата на огъня, който ги опожарява, изгаря и унищожава. Ние никога не приказвахме за раздяла — дотолкова тя ни се струваше и на двамата невероятна, безумно химерична, противоречива на законите на живота и на природата… Даже вчера нашите съединяващи се души мечтаеха това пътешествие да не свършва, като че параходът, който ни влачеше, бе длъжен вечно, вечно да плава, без да се спира никога и никъде…
Морето бе нежно, спокойно, сияйно… От него идваше ароматът на разкошен бряг, на цветущи градини, на любовни пейки — и това ме караше да плача.
Палубата се оживяваше: навсякъде се виждаха радостни лица, с опулени от очакване и от любопитство очи.