Ние влизаме в заливчето. Ние сме в заливчето!
— Аз виждам брега.
— Аз виждам дърветата.
— Аз виждам фара!
— Стигнахме… Стигнахме!
Всяко едно от тия възклицания падаше тежко на сърцето ми.
Аз не исках да виждам тоя остров, който тъй безжалостно се приближаваше.
Клара не закъсня да се присъедини към мене. Дали от многото любов, дали от пролетите сълзи, но нейните клепачи бяха потъмнели и очите й със своите сини кръгове изразяваха голяма скръб. В погледа й се четеше още страстна жалост, под тежките й тъмнозлатисти коси челото бе прорязано от мрачната бръчка, която се явяваше както в минути на сладострастие, така и в минути на тъга. Косите й излъчваха упоителен мирис. Тя произнесе само една дума:
— Вече?
— Уви! — въздъхнах аз.
Тя прикрепи към косата си малката матроска с дълга златна игла. Като повдигна ръце, изпъчи гърдите, чиито класически очертания изпълниха бялата блуза, която ги обвиваше… Клара заговори отново с леко трептящ глас:
— Мислили сте за това?
— Не!
Клара прехапа устни и те почервеняха.
— И какво? — каза тя.
Аз не отговорих, защото нямах сили. С празна глава, с изтерзано сърце, исках унищожение. Тя беше развълнувана, твърде бледна. Само устните й ми се струваха по-червенели, натежали от целувка. Тя устреми върху мен своя дълъг, тежък, втренчен поглед.
— Параходът стои два дни в Коломбо… После продължава нататък…
— Да! Да!
— И какво?
— И какво… Това се разбира!
— Мога ли да ви помогна?
— Не, благодаря ви, щом веднъж всичко това е свършено!
— Вие бяхте за мене всичко. Вие бяхте за мене повече от всичко. Не говорете повече с мене, заклевам ви! Сега всичко е свършено!
— Нищо никога не се свършва — произнесе Клара. — Нищо, даже смъртта!
Звънецът удари. Ах, този звънец! Той звънеше в сърцето ми като погребален звън.
Пасажерите се натрупаха на палубата, викаха, възклицаваха, прекъсваха се един друг, насочваха лорнети, бинокли, фотографии апарати към приближаващия се остров. Нормандският чифликчия, като сочеше купове зеленина, разказваше за тръстиковия треволяк, недостъпен за ловеца. Посред шума и блъсканицата двамата китайци, замислени и равнодушни, с ръце скръстени под широките ръкави, правеха ежедневната си бавна важна разходка също като двама абати, които четат требник.
— Пристигнахме!
— Ура! Ура! Пристигнахме!
— Аз виждам града.
— Това града ли е?
— Не! Това е коралов риф…
— Аз различавам пристанището.
— Не! Не!
— Какво е това там, в морето?
Отдалеч към нас се приближаваше малка флотилия лодки с розови платна. Черен дим застилаше морето като траурна сянка и сирената стенеше продължително.
Никой не ни обръщаше внимание. Клара ме попита с повелителна нежност:
— Какво мислите да правите?
— Не знам! Какво да правя? Аз бях загинал, но ви срещнах. Вие ме задържахте за няколко дни на края на пропастта. Сега падам там… Това е съдбата!
— Защо съдбата? Каква детинщина! Вие вярвате ли ми? Мислите ли, че случайно се срещнахме?
Като помълча, тя прибави:
— Това е тъй просто! Аз имам влиятелни приятели в Китай. И те, несъмнено, биха могли добре да ви настанят! Искате ли, щото…
Аз не й дадох да свърши:
— Не, не това! Разбирам ви, но не говорете повече…
— Вие сте дете — повтори Клара. — Вие разсъждавате по европейски, мило мъничко сърце. В Китай животът е свободен, щастлив, смислен, без договори, без предразсъдъци, без закони. Поне за нас… За свободата си човек няма други препятствия, освен себе си… Други прегради за любовта няма, освен тържествуващото разнообразие на желанието. Европа и нейната лицемерна варварска цивилизация са лъжа. Вие само това и вършите, че лъжете, лъжете себе си и другите, вие лъжете пред туй, което в дълбината на душата си считате истина. В тоя непоносим конфликт вие губите радостта от живота, съзнанието за вашата личност. Всяка минута ви потискат, затрудняват ви, спират свободната игра на вашите сили. Това е отровна смъртна рана на цивилизования свят. У нас няма нищо подобно. Вие ще видите! Аз имам в Кантон дворец посред дивни градини, в който всичко е приспособено за наслада от свободата и любовта. От какво се боите? Какво губите? Кой се безпокои за вас! Когато престанете да ме обичате и се почувствувате извънредно нещастен, ще си отидете!
— Клара! Клара! — молех аз.
Тя рязко тропна с крак по пода на палубата:
— Вие още не ме познавате! Още не знаете каква съм и вече искате да ме напуснете. Плаша ли ви? Вие страхлив ли сте?
— Без тебе аз не мога повече да живея! Без тебе аз мога само да умра!