— Добре! Не трепери повече… не плачи повече… И ела с мене!
Зелените й очи блеснаха. Тя каза с тих, почти дрезгав глас:
— Аз ще те посветя в ужасни работи… божествени работи… Ти ще узнаеш що е това любов! Обещавам ти, че ще се спуснеш заедно с мене до най-дълбоките тайни на любовта. И на смъртта!
И усмихвайки се с жестока усмивка, от която трепет прониза цялото ми тяло до мозъка на костите, тя прибави:
— Бедно дете! Ти си се считал голям развратник… Голям бунтовник. А твоето жалко разкаяние. Ти помниш ли? Ето, че душата ти е по-страхлива от детската…
Това беше вярно! Можех да се хваля колкото искам, че съм свободомислещ мошеник и да се поставям по-горе от всички морални предразсъдъци, но все пак понякога се вслушвах в гласа на честта и дълга. Що е това чест? Дълг — пред що? Умът на човека — каква е тая бездна на безумие! С какво се компрометира моята чест? От какъв дълг ще избягам, ако, вместо да скучая в Цейлон, отида в Китай? Нима толкова сериозно съм влязъл в ролята на „учен“ и съм си въобразявал, че ще изучавам „протоплазмата“. Тази съвсем смешна мисъл, че мога да се отнеса сериозно към моята ембриологическа мисия, живо ми напомняше за действителността на моето положение. Как? Такава сполука, такова чудо, че аз срещнах жена, божествено прекрасна, богата, поразителна и ние се обикнахме един друг, и тя ми предлагаше необикновен живот, пълен с наслади, с редки изживявания, със сладострастни приключения, предлагаше ми богато покровителство, спасение… повече от спасение — радост! И аз да напусна всичко това!
— Вие сте права — казах, аз не бих бил достоен за вашите очи, устни, душа. И за целия рай, и за целия ад, заключен във вас… ако още се колебая. После… аз не мога… аз не мога да те изгубя… Ти си права… Аз ти принадлежа! Води ме, където обичаш… Да страдам, да умра, все едно! Само ти да бъдеш там, още непозната моя съдба!
— О, дете! — каза Клара със странен глас, без да разбера дали изразяваше радост, ирония или състрадание. — Сега мислете само за своето щастие. Седете тук и гледайте дивния остров. Аз ще се споразумея с комисаря за вашето ново положение на парахода.
— Клара…
— Не бойте се! Знам какво да кажа! Нали вие сте мое дете, мило мъничко сърце? Вие трябва да слушате.
Тя изчезна, като се смеси с пасажерите, които се притискаха на палубата вече натоварени с куфари и ръчен багаж.
Решихме да останем два дена в Коломбо да разгледаме града и околностите. Клара, идвала по-рано по тия места, прекрасно ги познаваше. Горещината бе нетърпима и даже най-прохладните места на тая ужасна страна, наречена от учените земен рай, са прохладни, разбира се, относително. Голяма част от нашите спътници не се осмелиха да излизат от парливата горещина, която им отнемаше не само слабото желание да се поразходят, но даже и всяка възможност да се движат. Аз тъй ясно си ги представям сега — стенещи и смешни, в голямата зала на хотела, с глави, увити в мокри и димящи кърпи; елегантно украшение, което се сменя всеки четвърт час и придава на най-благородната част на тяхното тяло вид на каменен комин, увенчан с ветрило от пара.
Аз възвърнах, може би извънредно бързо, всичката си веселост и остроумие. Нерешителността ми изчезна; изчезнаха поетичните ми усещания. Освободен от грижи, уверен в своето бъдеще, отново станах тоя човек, какъвто бях, когато напусках Марсилия — нелеп и скандален парижанин, когото „не можеш излъга“, булеварден скитач, когото „не можеш измами“, който умее да показва своето пренебрежение към природата, даже тропическа.
Коломбо ми се стори град убийствено скучен, в който нямаше нищо живописно и тайнствено. Как радостно се поздравявах в душата си, че тъй чудно съм се изплъзнал от безкрайната скука да живея там сред прави улици и увехнала растителност, под неподвижното небе, в град, наполовина протестантски, наполовина будистки, оглупял като бронз и намусен като пастир…
Напразно търсех сладострастие — грациозни жени, негритянки, изкусни в любовта, тъй напети, малки дантелиерки, за които ми дрънкаше лъжецът Йожен Мартен, наконтени, с изразителни, живи очи. От все сърце съжалих бедните учени, пращани тука с проблематичната мисия да възтържествуват над тайните на живота.
Но скоро разбрах, че на Клара не се харесваха тия евтини и груби насмешки и почнах да ги смекчавам от благоразумие, като не желаех да оскърбявам нейното страстно благоговение пред природата и в същото време да не се обезценявам в нейните очи. Няколко пъти забелязах, че тя ме слушаше от тягостно недоумение.
— Защо сте тъй весел? — казваше тя. — Аз не обичам такава веселост, мило мъничко сърце. Това ме кара да страдам. Когато човек е весел — той не обича. Любовта е дълбоко, печално и важно чувство.