Выбрать главу

Това впрочем не й пречеше да посинява от смях по повод всяка глупост.

Тя ме окуражи да приведа в изпълнение дошлата в главата ми забавна идея. Ето в какво се състоеше работата.

В числото на препоръчителните писма, които носех от Париж, имаше едно до сър Оскар Тервик, който имаше разни учени звания и беше в Коломбо председател в Association of the tropikal embriology and of the british entomology. В хотела, където се отнесох за справка, ми казаха, че сър Тревик бил наистина важно лице, автор на известни учени трудове, с една дума крупен учен. Аз реших да го посетя. Подобно посещение не можеше вече да бъде опасно за мене, а главно аз се интересувах да се запозная и да се приближа до истинския ембриолог.

Сър Оскар Тервик ме прие официално и вежливо. Той беше твърде висок, твърде тънък, твърде сух човек, с твърде червено лице, с голяма квадратна брада до пояс и прилична на конска опашка. Облечен беше с широки панталони от жълта коприна и косматите му гърди бяха увити с нещо, подобно на светъл вълнен шал. Той прочете с важност писмото, което му връчих, и като ме погледна недоверчиво изпод вежди — дали на мене не се доверяваше, или на себе си — попита:

— Вие… ембриолог ли сте?

Аз кимнах утвърдително с глава.

— All right — изкудкудяка той.

Като прие вид, че тегли мрежа от морето, той продължи:

— Вие… ембриолог ли сте? Yes… вие… ето тъй… в морето… fish… fish… Little fish?

— Little fish… именно… Little fish… твърде куриозно…

Yes!

Ние и двамата продължихме да теглим нашите химерични мрежи и уважаемият учен, като чоплеше от мене думи, поведе ме към бамбуковата подложка, на която имаше три алабастрови бюста, увенчани с изкуствени лотоси. Като ми ги сочеше по ред с пръст, той ми ги представи с такъв комично-важен тон, че аз едва сдържах своя смях.

— Мистър Дарвин! Велик нат’ралист… твърде… твърде… велик! Yes.

Аз се поклоних ниско.

— Мистър Хекел… велик нат’ралист. Не тъй като този, не! Но твърде велик! Мистър Хекел тука… ето тъй… той… в морето… Little fish…

Аз пак се поклоних. Тогава той викна високо, като слагаше ръката си, червена като рак, на третия бюст:

— Мистър Коклин! Велик нат’ралист от музея… Как го казват… от музея Гревен… Yes! Гревин! Прелестно… твърде куриоз!

— Твърде интересен! — потвърдих аз.

— Yes!

След това той ме напусна.

Разправих на Клара подробно и с мимики за тази странна визита. Тя се смя като луда.

— О, дете! Колко си смешен, миличко ми коцкарче!

Това бе едничкият научен епизод от моята мисия и разбрах какво е ембриология!

На сутринта, след една луда любовна нощ, ние отплавахме за Китай.

Част втора

Градината на мъките

I

— Но защо още нищо не сте ми казали за нашата драга Анни? Не сте ли й съобщили за моето пристигане? Няма ли да дойде днес? Такава ли си е красива както преди?

— Как? Вие не знаете ли? Но Анни умря, мое сърце…

— Умря! — извиках. — Това е невъзможно. Вие се шегувате с мене…

Аз погледнах Клара. Божествено спокойна и красива, обвита в прозрачна жълта коприна, сякаш да бе гола, тя нежно бе се разположила на тигрова кожа. Главата й почиваше между възглавници, а ръцете й, украсени с пръстени, се забавляваха с дълга къдрица от разплетените коси. До нея спеше лаоско куче с червена козина, опряло муцуната си на рамото й и едната лапа на гърдите.

— Как? — продължи Клара. — Вие не знаете?… Чудно! То бе ужасно, драги! Анни умря от проказа, от оная ужасна проказа, която наричат слонова болест. Знаеш, всичко е ужасно тук — любовта, болестта, смъртта… и цветята! Никога не съм плакала толкова, уверявам ви… Толкова я обичах! Пък и тя бе тъй красива, тъй странно красива! — Въздъхна дълбоко и грациозно и добави: — Никога вече няма да вкусим от нейните тъй сладки целувки! Какво нещастие!

— И тъй… Вярно е… — промърморих. — Но как стана това?

— Не знам. Тук има толкова тайнствени работи… толкова неузнаваеми неща… Често привечер ние и двете отивахме към реката. Трябва да ви кажа, че там в една плаваща цветопродавница имаше баядерка от Бенарес… същество, което омагьосва, посветено от жреците в тайните на някои обреди, на древните брамински, съдържащи в себе проклятия, култове. Може би това… или друго… Една нощ, когато се връщахме от реката, Анни се оплака от силни болки в главата и кръста. На заранта цялото й тяло се изрина с малки червени петна. Кожата й, по-червена и по-фина от алтея, пожълтя и загрубя, стана по-дебела, отече и доби сивопепеляв цвят… цялата подпухна от пришки и чудовищни грахулки. То бе страшно нещо. Болестта започна от краката, обхвана бедрата, корема, гърдите и лицето… О! Лицето на Анни. Представете си голям мех — една омразна тлъста овча опашка, съвършено сива, и сълзяща черна кръв — който се отпуща и люлее при най-слабо помръдване на болната… На мястото на очите й — нейните очи, възлюблени ми! — се виждаха само едни тесни, червеникави и сълзящи отвори… Аз още се питам: възможно, ли е това!