Тя нави около пръста си своята златна къдрица. Лапата на спящото куче се плъзна по коприната и съвсем оголи едната й цицка с червено, подобно на напъпил цвят връхче.
— Да, аз още се питам понякога дали не бълнувам — каза тя.
— Клара… Клара! — молех я, обхванат от ужас. — Не говорете вече… Бих желал образът на нашата божествена Анни да си остане непокътнат в моите спомени… Как мога сега да отпъдя от мисълта си тоя кошмар? Клара, или нищо ми не говорете, или ми говорете за предишната Анни, за красивата Анни!
Но Клара не ме слушаше. Тя продължи:
— Анни се уедини… затвори се в къщата си самичка с една гувернантка китайка, която я гледаше. Тя разпусна всичките си служанки и не искаше вече да види никого. Даже и мене самата… Повика от Англия най-изкусните доктори. И всичко напразно, знаете. Най-прочутите тибетски вълшебници, които знаят известни магически заклинания и възкресяват мъртви, се оказаха безсилни. От тая болест никой не оздравява, но и не умира. Това е ужасно! Тогава тя се самоуби… Няколко капки отрова — и си отиде една от най-хубавите жени.
Ужас вцепени устните ми. Аз гледах Клара, без да й проговоря ни думица.
— Аз научих от тази китайка — продължи Клара — една наистина куриозна подробност, която ме очарова. Вие знаете как Анни обичаше бисерите. Нейните бяха най-прекрасните, струва ми се, на света. Вие си спомняте с каква чисто физическа радост, страстно треперейки с цялото си тяло, се украсяваше тя с тях. И ето, във време на болестта тази нейна страст се превърна в безумие, в лудост, каквато е любовта! Цял ден ги пипаше, милваше и целуваше. Оплиташе ги на възглавници, на огърлици, пелерини и наметала… Но случи се нещо необикновено: бисерите умираха върху кожата й. Те отначало тъмнееха малко по малко, малко по малко угасваха… тяхната повърхност не отразяваше никаква светлина и след няколко дни, заразени от проказата, те се разпаднаха на дребни прашинки… Те умряха… Умряха като хора, обичний ми. Мислили сте вие, че бисерите имат душа? Аз намирам това очарователно и прелестно… И оттогава мисля за това всеки ден.
След кратко мълчание тя поде:
— Но не е само това! Много пъти Анни изказваше желание да я погребат след смъртта й в малките гробища на парсите, там, на хълма Сивото Куче. Тя искаше да бъде разкъсана от клюновете на ястребите… Вие знаете какви странни и жестоки идеи имаше тя за всичко! Но ето че ястребите се отказаха от царското пиршество, което тя им предлагаше. Те се отдалечиха от трупа й, надавайки ужасни крясъци… Трябваше да се изгори…
— Но защо не ми писахте за всичко това! — упрекнах я аз.
С бавни и очарователни жестове Клара поглади червеникавото злато на косите си, помилва червената козина на кучето, което бе се разбудило, и небрежно каза:
— Наистина?! Нищо ли не съм ви писала за това?… Сигурен ли сте? Трябва да съм забравила. Бедната Анни! Откакто се случи това нещастие, всичко тук ми омръзна. Аз съм съвършено самотна. Иска ми се да умра… Уверявам ви!… И ако вие не бяхте се върнали, уверена съм, щях да бъда вече мъртва…
Тя обърна главата си върху възглавницата, още повече разголи гърдите си и с една усмивка, една странна усмивка на дете и на куртизанка каза:
— Харесват ли ви както преди гърдите ми? Все така ли съм хубава? Защо тогава отпътувахте тъй за дълго? Да… да… знам… мълчите… нищо не отговаряте… знам… Вие сте едно зверче, възлюблений ми!
Седяхме в градината под златния чардак, дето надвисваха сини и бели гроздове от глицинии. Току-що свършвахме да пием чай. Светещи бръмбари бръмчеха из листата, бронзовки се виеха и замираха в тръпнещите от радост сърца на розите.
Внезапно Клара ме попита:
— Искате ли да отидем да нахраним китайските затворници? Много е интересно! Това е едничкото развлечение, действително оригинално и изящно, което имаме в този затънтен кът на Китай… Желаете ли, миличкий?
Аз се чувствувах уморен, с натежала глава, цялото ми същество бе обхванато от треската на тоя ужасен климат. Освен това разказът за смъртта на Анни ме разстрои. А и топлината навън беше смъртоносна като отрова.
— Драга Клара, но аз още не съм се окопитил от дългото пътешествие по тия безкрайни равнини, по тия неизбродни лесове… А пък това слънце… От него се боя повече отколкото от смъртта! И после аз тъй бих искал да ви принадлежа изцяло. И вие да ми принадлежите… Сега…