— Прекрасно! Ако бяхме в Европа и ако бях поискала да ме придружавате в театъра, вие не бихте се двоумили… Но това е много по-интересно…
— Бъдете добра!… Желаете ли утре!
— О, утре — отвърна Клара учудено и с кротък упрек. — Утре! Нима не знаете, че утре е невъзможно? Утре? Това е строго забранено. Вратите на ареста са затворени даже за мене. Затворниците можем да нахраним само в сряда; как не знаете това? Ако не отидем днес, има да чакаме цяла седмица! Да отидем, мой обожаем мързеливко… О, да отидем, моля ви се… Вие заради мен можете да дойдете…
Тя се приповдигна на възглавниците… Робата й се отвори и под талията й през прозрачния плат прозря огненочервеното й тяло. С краищата на пръстите си от една златна бонбониерка, сложена на лакираната подложка, тя измъкна прахче хинин и като ми каза да се доближа до нея, нежно го поднесе на устните ми.
— Ще видите как ще ви възбуди… Тъй ще ви възбуди! Не можете си представи, драги… И как ще ви обичам тая вечер… Как лудо ще те обичам тая вечер! Прегърни, миличкото ми сърце… Прегърни…
И като ме видя печален и колеблив, какъвто бях по-рано, за да сломи моята съпротива, тя каза с мрачен блясък в очите:
— Слушай!… Аз съм виждала как бесят в Англия крадците, виждала съм бой с бикове и погубването на анархистите в Испания… В Русия съм гледала как казаците убиват с нагайки млади и хубави момичета… В Италия видях живи привидения, призраци на глада да изравят от гробищата труповете на умрели от холера и лакомо да ги ядат… В Индия на брега на една река видях хиляди съвършено голи същества да се гърчат и умират от ужасите на чумата… Една вечер в Берлин видях как една жена, която обичах, едно великолепно създание в розово трико, биде разкъсана от лъв в клетката… Всички ужаси и всички човешки мъки аз съм ги видяла… То бе прекрасно! По-хубаво от това не съм виждала, разбираш ли? Това — китайските затворници… То е нещо по-изящно от всичко!… Не можеш да си представиш… Анни и аз не изпущахме ни една сряда да не отидем… Ела, моля ти се!
— Ако туй е толкова хубаво, моя драга Клара, и ако ви прави такова удоволствие — отвърнах меланхолично, — да отидем и да нахраним затворниците…
— Наистина, ти искаш?
Клара не скри своята радост, като плесна ръце, подобно на дете, на което бавачката е позволила да мъчи някое кученце. После скокна на коленете ми, галена и хищна, обви голите си ръце около шията ми… Косите й ме забулиха и ослепиха със своите златни пламъци и упоителни аромати…
— Колко си мил… драги… обичний… Целуни ме по устните… Целуни ми шийката… Целуни ми косите… миличко ми коцкарче!
Косите й издаваха нещо животинско и могъщо, в техните милувки имаше толкова електричество, че един само техен допир до кожата ми ме правеше веднага да забравя и треска, и умора, и скръб… Чувствувах кръвта ми да се запалва от героичен жар и нови сили…
— Как ще се забавляваме, душичке… Когато отивам при затворниците, главата ми се замайва. Цялото ми тяло се разтърсва, както когато любя… Струва ми се, че се спускам в дълбочините на моето тяло… Твоите устни… Дай ми твоите устни… твоите устни…
И лека и подвижна, безсрамна и весела, съпровождана от червеното куче, тя отиде да се съблече с помощта на слугините си…
Аз вече не бях печален, не бях уморен… Целувката на Клара, вкусът й, който остана на устните ми като магическия вкус на опиум, умъртви моите страдания, регулира пулса на треската ми, отдалечи чудовищния образ на умрялата Анни. Аз разгледах градината със спокоен поглед.
Спокоен ли?
Едва Клара изчезна зад дърветата на градината, когато почувствувах угризение на съвестта, задето се върнах. Защо се върнах? На какво безумие, на каква низост се подчиних? Веднъж тя ми каза, спомняте си, на парахода: „Когато се почувствувате много нещастен, вие ще си отидете!“ Мислех, че съм се освободил от моето позорно минало, ала всъщност бях слабо и неспокойно дете… Нещастен? Да! Бях нещастен, защото трябваше да понеса най-страшна трудност, да изпитам най-ужасно отвращение от самия себе… И аз заминах! Благодарение на насмешката на съдбата, която наистина ме преследваше, аз се възползувах, за да избягам от Клара, като премина през Кантон с английската мисия — мен решително ми вървеше на мисии, — която отиваше да изучи малко познатите местности на Аннам… То беше забрава може би… и може би смърт. В продължение на две години, две дълги и ужасни години аз вървях, вървях… И това не бе нито забрава, нито смърт. Въпреки умората, опасностите и проклетата треска нито за един ден, ни една минута не можах да се изцеря от страшната отрова, която бе вляла в кръвта ми тая жена, за която чувствувах, че това, което ме привързваше към нея, което ме приковаваше, бе ужасяващото разлагане на нейната душа и нейните любовни престъпления; тя бе едно чудовище и аз я обичах именно защото бе чудовище! Аз мислех — дали наистина мислех? — да се издигна чрез нейната любов, но паднах по-ниско, на дъното на отровната бездна, от която, веднъж вдъхнал изпаренията й, никога няма измъкване. Често в дълбочините на горите, измъчван от треската, под покрива на палатката, опитвах да убия с опиум чудовищния и неизгладим образ, но опиумът ми го представяше по-ясен, по-жив и по-повелителен… Тогава аз и пишех безумни, оскърбителни и проклинащи писма, в които най-жестокото презрение се смесваше с най-робско обожание… Тя ми отговаряше с прелестни, наивни и сълзливи писма, каквито понякога получавах в града и на постовете, през които минавахме. Тя ми пишеше, че е нещастна, задето съм я оставил, плачеше, молеше се, викаше ме; намираше за себе си едно извинение: „Разбери, драги ми, моята душа не принадлежи на твоята отвратителна Европа. Аз нося в себе си душата на стария Китай, която е много по-хубава… Не е ли жалко, че ти не можеш да разбереш това?“ Аз узнах от едно нейно писмо, че е напуснала Кантон, защото не можела да живее без мене, и се поселила с Анни в един град по на юг от Китай, в един „очарователен град“… И аз се върнах при нея, като убиец, който отива на мястото на своето престъпление…