Смях в листата, леки викове… кучешко скачане… Това бе Клара, облечена наполовина по китайски. Сивогълъбова копринена блуза, осеяна със слабо позлатени цветя, обвиваше с хиляди гънки разкошните форми на стройното й тяло. На главата си имаше голяма шапка от бледа слама, изпод която лицето й се подаваше като розов цвят на светла сянка. Малките й крачка бяха обути в обуща от жълта кожа. Когато се завърна, като че ли стана експлозия на парфюми.
— Нали ви се виждам смешно облечена? О, печален европеец, който, откакто се е върнал, ни веднъж не се е засмял… Не съм ли хубава?
И понеже не станах от креслото, дето бях се изтегнал:
— Бързо! Бързо!… драги ми… Дълга обиколка ни предстои… Ръкавиците ще си сложа по пътя… Да вървим… хайде!… Не, не ти!… — добави тя, като избутваше полека кучето, което джавкаше, скачаше и въртеше опашка.
Повика един от слугите и му поръча да ни следва с кошницата за месо и с малка вилица.
И ние тръгнахме, изложени на слънце, едно ужасно слънце, което ми притискаше главата като оловна каска, йод него чернееха тревите и вехнеха всички божури в градината.
II
Затворът е от другата страна на реката, която при излизането си от града бавно и зловещо влече своите заразени черни води между ниски брегове. За да се отиде там, трябва да се направи една голяма обиколка и да се дойде до мястото, дето всяка сряда се отваря за голямата навалица от елегантно облечени персони пазара на месо за затворниците.
Клара вървеше бързо, без да ме съжалява, че съм уморен и без да обръща внимание на слънцето, което въпреки чадърите прежуряше кожата ни. Тя вървеше непринудено, гъвкава, смела и щастлива. Понякога с тон на шеговит упрек ми казваше:
— Как бавно вървите, драги… Вие просто не се движите… Само дано не са отворени вратите, докато отидем, и не са натъпкани затворниците, това ще бъде ужасно! О! Как бих ви намразила!
От време на време ми даваше хапчета за усилване дишането и с насмешлив поглед казваше:
— О, женчо! За нищо негоден женчо!
После, полузасмяна, полусърдита, отново завързваше… Аз с усилие я следвах. На няколко пъти спирах да си поема дъх. Струваше ми се, че вените ми ще се пръснат и че сърцето ми ще избухне в гърдите.
А Клара повтаряше със своя чуруликащ глас:
— Женчо! За нищо негоден женчо!…
Пътеката ни заведе до кея на реката. Два големи парахода стоварваха въглища и европейски стоки. Няколко гемии се приготвяха за лов на риба. Многобройна флотилия от сампанги с пъстри покриви, хвърлили котва, дремеше, полюшвана от плисъка на водата. Ни намек за вятър не се чувствуваше във въздуха.
Този кей ме погнуси с мръсотията си. Воня, псувни, звуци на флейта, кучи лай — всичко това долиташе до нас из дълбочините на околните бордеи, чайни, кръчми за всякаква сбирщина, разбойнически свърталища, подозрителни кантори. Смеейки се, Клара ми показа едно дюкянче, дето продаваха каладиеви листа, порции от плъхове и кучета, воняща риба, мършави пилета, нанизани на шиш банани и окървавени прилепи. Колкото повече се приближавахме, толкова вонята ставаше по-нетърпима и нечистотиите по-големи; по реката се притискаха и трупаха гемии, бутаха се със зловещите клюнове на носовете си и преплитаха съдраните останки на жалките си платна. Тези гемии обитаваше свят от рибари и пирати — тия ужасни морски демони с опушени лица, с червени от бетел устни и с поглед, който предизвиква тръпки. Те играеха на домино, виеха и се биеха; други, по-мирни, чистеха риба, нанизваха я на върви и простираха да съхне на слънце. Трети обучаваха маймуни на разни забавни и безсрамни фокуси…