— Интересни са, нали? — каза Клара. — Те са тук повече от тридесет хиляди. Нямат друг подслон, освен гемии. Дявол ги знае от какво живеят!
На моста зрелището се смени, ала миризмата се усили, свойствена за целия Китай, която в градовете, по горите и полетата постоянно навява мисли за тленност и смърт.
Малки лавки, подобни на пагоди, палатки във форма на кьошкове, облепени със светли копринени платове, огромни чадъри, забучени на колове и подвижни ветрила се натискат едни други. В тези лавки, под тези палатки и чадъри тлъсти търговци с хипопотамови кореми, в жълти, сини и зелени дрехи, виейки и тропайки по гонговете, за да привличат купувачи, продаваха всякаква мърша: умрели плъхове, удавени кучета, късове от сърни и коне, разложени птици, небрежно струпани на широки бронзови тави.
— Тук… тук… тук! Тук елате! Гледайте! Избирайте си!… По-добро никъде няма да намерите. Никъде няма по-развалено!
Бъркаха в тавите и размахваха като знамена на дълги железни куки отвратителните късове месо и с ужасни гримаси, усилвани от червените белези по лицата им, нашарени като маски, повтаряха посред бесния вой на гонговете и виковете на конкурентите:
— Тук… тук… тук! Тук елате! Гледайте! Избирайте си! По-добро никъде няма да намерите! Никъде няма по-развалено!
Току-що излязохме на моста и Клара каза:
— Виждаш ли, закъсняхме. Ти си причина! По-скоро.
Безбройна тълпа от китайки и между тях няколко англичанки и рускини — мъже имаше много малко, и то носачи — гъмжеше на моста. Рокли, бродирани с цветя и пеперуди, разноцветни чадъри и подвижни като паници ветрила, смях, викове, веселие, блъсканица — всичко се вълнуваше, задиряше, пееше, веселеше под слънцето като на празник на живота и на любовта.
— Тук… тук… тук! Тук елате…
Клара току се втурваше из най-гъстата навалица. С видимо удоволствие тя понасяше блъсканицата и, така да се каже, насилието на тая тълпа. Изведнъж тържествено се провикна:
— Гледай, драги, роклята ми е цяла изпокъсана… Това е прелестно!
С голяма мъка си пробихме път за лавките, заобиколени от тълпата, която, струваше ми се, искаше да ги вземе с пристъп и да ги разграби.
— Гледайте и избирайте! Никъде няма да намерите по-добро.
Клара взе вилицата от ръката на носача, който ни следваше с прелестната кошничка, и почна да боде късове от тавата.
— Избирай и ти! Избирай, миличкия ми!
Едва не изгубих съзнание от ужасната воня на лешовете, която разнасяха тия лавки със своите тави. Цялата тая тълпа бърникаше, трупаше се на мършата като на цветя.
— Клара, мила Клара! — молех я. — Да се махнем от тука, моля ви се!
— О! Колко сте бледен! Защо? Нима това не ви забавлява?
— Клара… Драга Клара! — настоявах. — Моля ви се, да се махнем оттук!… Не мога повече да понасям тази воня.
— Но в тази воня няма нищо отвратително, драги… Това е просто миризмата на смъртта!
Тя се чувствуваше като у дома си. Никакво отвращение нямаше на бялото й лице, нежно като черешов цвят. По замъглените й от страст очи, по свиването и разпущането на ноздрите й изглеждаше като да изпитва някакво любовно наслаждение. Тя поемаше с удоволствие като аромат вонята на мършата.
— Какво прекрасно парче!
С грациозни движения тя напълни панера с отвратителното месо.
III
Затворът е построен на брега на реката. Четириъгълната му стена загражда пространство по-голямо от сто хиляди квадратни метра. Ни един прозорец, ни едно отверстие, освен огромните врати, украсени с червени дракони и снабдени с тежки железни ключалки. Четвъртитите кули на пазачите, с издигнати един над друг покриви, с изтегнати клюнове, очертават четирите ъгли на зловещата стена. Други, по-малки кули, се изреждат на еднакво разстояние една от друга. Нощем всичките блясват като фарове и хвърлят своята предателска светлина върху равнината и реката.
Зад затвора, надалеч, твърде надалеч, чак до планината, която опасва хоризонта като с тъмна ивица, се разстила необятна камениста равнина с малки възвишения ту с тъмнокафяв цвят, ту с цвят на засъхнала кръв; равнина, по която растат само сухи кленове, синкави трънаци и хилави вишни, които никога не цъфтят. Безкрайна скръб! Задавяща печал! Осем месеца през годината небето е гълъбово с червен оттенък, като да отразява един вечен пожар; ни един капризно блуждаещ облак не нарушава неговата девствена чистота. Слънцето опича почвата, рони скалите, разсипва камъните, които пращят под краката като стъкло и пущат искри. Ни една птица не се осмелява да прелети през тази нагорещена въздушна пещ. Там обитават само невидими организми, гъмжило от микроби, които привечер открито се появяват във формите на треската, чумата и смъртта!