— Да заспиш! Какъв си чудак! О! Ти ей сега ще видиш колко е хубаво! Колко е ужасно! И какви странности… Какви дивни желания поражда туй! Оттук ще се върнем по реката в моята сампанга и ще пренощуваме в една плаваща цветопродавница… Искаш ли? Не?
Тя леко ме удари по ръцете с ветрилото.
— Но ти не ме слушаш? Защо не ме слушаш? Ти си бледен и тъжен… — Тя се преви до мен гъвкава и галена: — Ти не ме слушаш, мръснико! Ти даже не ме галиш! Погали ме, драги! Виж колко са студени и твърди гърдите ми…
И с по-тих глас, като впери в мен огнения поглед на зелените си очи, сладострастна и кръвожадна, тя изрече:
— Преди осем дни… видях необикновено нещо. Биха с пръчки един човек за кражба на риба. Съдията късо отсякъл: „Не винаги, който носи риба, е рибар!“ И осъдил човека на смърт чрез бой с железни пръчки… За една риба, драги… Туй стана в Градината на мъките… Представи си, човекът бе коленичил на земята, а главата му опираше на един дръвник, съвършено чер от засъхнала кръв… Гърбът му бе гол, с цвят на старо злато! Стигнах тъкмо в момента, когато един войник го върза с дългата коса за една халка. Около осъдения друг войник нажежаваше на огнище желязна пръчка. И ето… Слушай внимателно!… Чуваш ли ме? Когато пръчката се нагря до червено, войникът започна с всички сили да шиба човека по гърба. Във въздуха се чуваше: шшт! Пръчката проникваше дълбоко в мускулите, които се гърчеха и изпущаха тънък червеникав дим… Разбираш ли? После войникът остави пръчката да изстине в месата, които се издуха и скапваха. Когато истина, силно я издърпа заедно с късчета окървавено месо. Човекът надаваше ужасни викове от болки. Войникът отново започна операцията. И я повтори петнадесет пъти! А на мене ми се струваше, душичке, че пръчката при всеки удар се забива в моето тяло. Това бе тъй ужасно и приятно!
И понеже мълчах, повтори:
— Това бе тъй ужасно и приятно! Ако знаеш колко бе красив този човек… И колко силен! Какви мускули като на статуя имаше. Целуни ме, драги… целуни ме де!
Очите на Клара примряха. Изпод полузатворените клепачи прозираше само бялото им. Тя добави:
— Той не мърдаше… Гърбът му изглеждаше вълнообразен… Ах! Твоите устица! — Миналата година видяхме с Анни нещо още по-чудно… Видяхме човек, който бе изнасилил майка си и след това разпрал с нож корема й. Изглежда, беше луд. Осъдиха го на смърт чрез гъделичкане. Да, драги. Не е ли чудно? На чужденците не е позволено да присъствуват при това наказание, което впрочем днес много рядко се прилага. Но ние подкупихме пазача и той ни скри зад една преградка. Всичко видяхме. Лудият беше проснат на една много ниска маса и завързан с яки въжета. Устата му бяха запушени и той не можеше нито да се помръдне, ни да вика… Една не млада и не красива жена с важно лице и цяла облечена в черно коленичи до лудия. Тя взе своята пръчка и пристъпи към работата си. О, милий! Помисли!… Четири часа ласки, ужасни и умели, при което лицето на жената си оставаше невъзмутимо и сурово! Осъденият издъхна, след като повърна струя кръв, която опръска цялото лице на палача. Никога не съм виждала нещо по-ужасно, толкова ужасно, че Анни и аз припаднахме… Винаги мисля за това!…
С вид на съжаление тя прибави:
— Тази жена имаше на единия пръст пръстен с голям рубин, който през време на наказанието мърдаше на слънчевите лъчи като малко червено и игриво пламъче… Анни го купи… Сега не знам къде е, но много бих желала да го имам.
Клара замълча — навярно си представяше кървавите и нечисти образи на това страшно възпоминание.
След няколко минути в палатките и сред тълпата се вдигна шум. През натежалите клепачи, които, въпреки волята ми, почти бяха затворени под влиянието на ужаса от току-що чутия разказ, видях дрехи, чадъри, ветрила, щастливи лица и лица с печата на проклятието да се движат, вълнуват и изчезват. Това приличаше на множество разпилени цветя, на летежа на приказни птици…
— Вратата, сърце мое! — извика Клара. — Отварят вратата! Ела, ела скоро! Моля те, не бъди вече печален! Мисли за всички тия хубави неща, които ей сега ще видиш и за които ти разказах!
IV
Вратата на затвора водеше в широк и тъмен коридор. От дъното на коридора, но не от самия коридор, а отнякъде по-далече, долитаха глухи, смекчени от разстоянието звукове на камбана. Като ги чу, Клара се зарадва и плесна с ръце.
— О, възлюблени! Камбаната! Камбаната… Потръгна ни… Не бъди вече печален… Не бъди вече болен, моля ти се!
Тълпата така яростно нахлуваше в затвора, че стражарите с мъка въдворяваха що-годе тишина. Още по-възбудена от звуковете на камбаната, за която и не ми идваше на ум да я попитам защо звъни, какво означава тоя глух погребален звън, защо й доставя толкова радост, Клара решително се втурна в тая бъркотия.