— Камбаната!… Камбаната!… Върви де!…
Но ние не се и помръдвахме, въпреки усилието на носачите, които със силни удари на лактите се мъчеха да проправят път на своите господари. Някои се псуваха и немилостиво дърпаха косите си, други с ловките движения на хищни животни се промъкваха из тая гора от хора, бъркаха по джобовете, прерязваха кесиите, вземаха скъпоценностите и изчезваха с плячката.
— Камбаната!… Камбаната! — повтаряше Клара.
— Каква камбана?…
— Ще видиш… Това е сюрприз!
Миризмата, която излъчваше тълпата, смесица от миризма на тоалетна стая, от скотобойна, от воня на мърша и благоухание на живи тела ме ужасяваше и вцепеняваше ума. Аз изпитвах същото състояние на летаргическо вцепенение, което чувствувах толкова често в горите на Аннам, когато привечер миризмите излизат из дълбочините на земята и заплашват със смърт всяко цветенце, всеки лист, всяка тревица… Притискан, тласкан от всяка една страна, едвам дъхащ, идваше ми да припадна.
— Клара!… Клара! — повиках я.
Тя ми даде да помириша някаква сол за усилване, която ме посъживи. Колкото до Клара — нямаше й нищо, бе твърде радостна сред тая тълпа, чиито миризми вдъхваше и понасяше най-отвратителните съприкосновения с едно сладостно опиянение. Със своето страстно и трепетно тяло тя цяла се отдаваше на блъсканицата и се радваше, че късат роклята й. По бялото й лице изби ярка румена окраска; очите й светеха, замъглени от чувственост; устните й набъбваха като пъпки, готови да разцъфнат… Тя ми каза с насмешливо състрадание:
— О, женчо… женчо… женчо!
След блестящата и ослепителна слънчева светлина коридорът, където влязохме, ми се стори отначало доста тъмен. Тъмнината обаче малко по малко изчезваше, тъй че можех да се ориентирам.
Коридорът бе широк и осветен отгоре. През мъждивите стъкла се процеждаше слаба светлина. Стените сълзяха като в подземна пещера. Пясъкът, с който бяха застлани раменните плочи на коридора, ми се стори на краката, обгорени от каменистата равнина, мек и нежен, като пясъка на морските дюни… Дишах с наслада. Клара ми каза:
— Ти виждаш колко са любезни тук със затворниците. Поне са на хлад.
— Но къде са те? — попитах. — Наляво и надясно виждам само стени.
Клара се усмихна.
— Колко си любопитен!… Ти си станал по-нетърпелив от мене. Почакай, почакай малко. Сегичка, драги.
Тя спря и ми посочи дъното на коридора; очите й заблестяха ноздрите й се разшириха; нададе ухо като коза, която се ослушва в гората.
— Чуваш ли?… Това са те!… Чуваш ли?…
До мене долетяха, заглушавайки шума на тълпата, жалби, дрънчене на вериги, въздишки, продължителен и страшен рев на диви зверове. Всичко това сякаш излизаше из дълбочините на стените, изпод земята, неизвестно откъде.
— Чуваш ли? — подзе Клара. — Това са те… Ей сегичка ще ги видиш. Да се доближим! Хвани ме под ръка… Добре гледай… Те са… Те са…!
Отново тръгнахме, придружени от носача, който внимателно следваше движенията на своята господарка. Ужасната воня на месото също ни придружаваше; тя не ни оставяше и даже се усилваше още повече от другите миризми, които със своята амонячна стипчивост дразнеха очите и гърлото.
А там, далеко, камбаната продължаваше да звъни бавно и тихо, с глухи звукове, като жалбата на някой умиращ. Клара потрети:
— О, тази камбана!… Той умира… Той умира, драгий ми… Може би ще го видим!
Изведнъж почувствувах пръстите й нервно да се впиват в кожата ми.
— Миличкият ми! Надясно!… Какъв ужас!…
Бързо обърнах глава… Адът разкриваше своите бездни.
Надясно, в стената, имаше обширни килии или, по-точно, обширни клетки с железни решетки, отделени една от друга с дебели каменни прегради. Във всяка една от първите десет клетки имаше по десет затворника и всички представляваха едно и също зрелище. Шията им носеше по една толкова широка халка, че трупът им не се виждаше; човек би казал, че ужасните им живи глави са отрязани и положени на маси. Приклекнали сред своите нечистотии, с оковани ръце и нозе, затворниците не можеха ни да се протегнат, ни да легнат, ни да си отдъхнат. Най-малкото помръдване изместваше нашийника върху ожуления им и окървавен от болки врат, като ги караше да вият от болки и ту да ни обсипват с оскърбления, ту да отправят жалби към Бога. Аз онемях от ужас.
С очарователен трепет и изящни движения Клара забоде няколко късчета месо от кошницата на носача и грациозно ги подхвърли през решетката на клетката. Десет глави едновременно се извърнаха върху нашийниците, които се изместиха; едновременно двадесет чудовищни очи отправиха към месото страшни погледи, погледи на ужас и на глад. След това един и същи вик на болка се изтръгна из десетте изкривени уста. Съзнавайки своето безсилие, затворниците повече не се движеха. Те държаха главите си малко наведени, сякаш готови да се търколят по наклона на нашийниците; измършавелите им и бледи лица бяха схванати в една вкоченена гримаса, в която се криеше като че ли някаква няма подигравка!…