— Те не могат да ядат — обясни Клара. — Те не могат да достигнат месото, дявол да го вземе!… То се знае, с тези нахлузени на врата им машинарии… Всъщност това не е ново… Това са мъките на Тантал, удесеторени от ужасите на китайското въображение…
Тя хвърли още един къс месо, който падна на края на един от нашийниците, като малко го позаклати… Чу се глухо ръмжене; една по-жестока и по-отчаяна омраза се запали едновременно в двадесет очи… Клара инстинктивно се отдръпна.
— Виждаш — продължи тя с един по-малко уверен тон. — Това, дето им давам месо, ги забавлява… Малко ги разтушава, горките… Развлича ги… Да продължим…
Попитах:
— Какви престъпления са извършили тези същества, за да ги подлагат на такива мъки?
Клара отговори разсеяно:
— Не знам… Може би са невинни или вероятно за малка работа… Мисля, че за дребни кражби от търговците. Впрочем, това са изключително прости хора, скитници по пристанището, бедняци! Те малко ме интересуват. Но има и други. Ти сегичка ще видиш моя поет. Да, аз имам тук един любимец. Той е поет! Нали това е забавно? Написал е чудна сатира против един княз, който окрал хазната. Мрази англичаните. Една вечер, преди две години, го доведоха при мен. Декламираше чудесни неща. Прочут е главно като сатирик. Ти ще го видиш, по-прекрасен е от всички. Ако само не е вече умрял! Дявол да го вземе! В това няма нищо чудно при такъв режим… Това, което ме огорчава, е, че той вече не ме познава!… Говоря му, декламирам му неговите поеми, но той и тях не познава… Това е ужасно, нали? Всъщност то е и забавно!
Отляво на коридора, срещу всяка килия, видях издълбани дълбоки ниши. В тях имаше цветна дървена скулптура, която изобразяваше със страшен реализъм, свойствен на изкуството на крайния изток, всички практикувани в Китай наказания: обезглавяване, удушаване, одиране кожата на жив човек, насичане тялото на късове… всички луди измислици, достигащи своята цел с математическа точност и придаващи на науката за мъченията изтънченост, неизвестна на нашата западна кръвожадност, която впрочем е достатъчно изобретателна. Този музей на ужас и отчаяние, където нито едно проявление на човешката жестокост не е забравено, непрестанно, всяка минута, с точните си изображения напомняше на затворниците за поразяващата със своята жестокост смърт, на която ги обричаха техните палачи.
— Защо гледаш тия работи! — каза Клара с пренебрежителна гримаса. — Това е просто едно боядисано дърво, драги… Гледай тук действителността. А, ето моя поет!
И тя спря пред една клетка.
Дълги костеливи ръце бяха се впили в решетката и напомняха сухите пръсти на препарирана птица: някакво бледо лице, измършавяло, с изпъкнали скули, изопната гангренясала кожа, с увиснали устни и озъбени челюсти, бе се прилепило до решетката. Всяка човешка следа бе заличена завинаги от това същество. Неговите кървясали очи, неговите ноктести и покрити с корясали рани ръце ме уплашиха. Инстинктивно се отдръпнах назад, за да се отърва от зловонния дъх на устата му и от одраскване на ноктите му. Но Клара веднага ме дръпна към клетката. В дъното й пет живи същества, които някога са били човеци, вървяха напред и назад, с голи тела и почернели от рани и засъхнала кръв глави. Те се задъхваха, лаеха, виеха и напразно се мъчеха със силни удари да съборят масивната каменна преграда. После отново започваха да ходят, да се огъват като хищници и да правят безсрамни движения като маймуни. Отвесна преграда скриваше долната част на тялото им, а от невидимия под излизаше задушлива, убийствена воня.
— Здрасти, поете! — каза Клара на страшното лице. — Добра ли съм, а? Дойдох да те видя още веднъж, драги клетнико! Познаваш ли ме коя съм? Не? Но аз съм красива и цяла една вечер съм те обичала!
Лицето не мръдна. Очите му не изпущаха кошницата с месото. От гърлото му излизаше сумтене на животно.
— Ти си гладен? — продължи Клара. — Аз ще те нахраня… за тебе съм избрала най-хубавите късове на пазара… Но предварително искаш ли да чуеш твоята поема „Трите другарки“… Искаш! Това ще ти достави удоволствие.
И тя започна: