Градината на мъките

Изведнъж Клара го попита:

— Ти не помниш? Ти не обичаш вече моя глас?

Лицето не мръдна… Изглежда, нищо не чуваше. Погледът му жадно се впиваше в ужасната кошница, а езикът му мляскаше, слюнката му течеше.

— Та… слушай по-нататък! — каза Клара. — После ще ядеш, виждам, че си много гладен!

И продължи с бавен и ритмичен глас:

„Аз имам три другарки.
Втората има разкошни коси, които блестят и се вият на дълги копринени гирлянди.
Нейният поглед би смутил бога на любовта.
И би направил да се червят младите пастирки.
Тялото на тая грациозна жена е змиевидно като златна лиана.
Нейните обици са украсени със скъпоценни камъни.
Както е украсено цветето със скреж през слънчево скрежовито утро.
Облеклото й е лятна градина и храм в празничен ден.
Гърдите й са твърди и изпъкнали и лъщят като две златни вази,
пълни с упоителни напитки и замайващи аромати.
Аз имам три другарки.“

— Уа!… уа!… — залая лицето; другите пет затворника, които се движеха назад-напред из клетката, заповтаряха зловещия лай.

Клара продължи:

„Аз имам три другарки.
Косите на третата са оплетени и навити на главата.
Те никога не са изпитвали нежността на благоуханните масла.
Лицето й е безформено и изразява страст.
Тялото й прилича на свинско тяло.
Тя винаги е сърдита.
Тя винаги дърдори и се кара.
Гърдите и коремът й миришат на риба.
Тя е нечистоплътна.
Тя е лакома и пие без мяра.
Очите й са мътни и винаги гуреливи.
Леглото й е по-мръсно от папунеково гнездо.
И нея именно аз обичам.
Нея обичам, защото има нещо много по-тайнствено и по-привлекателно от красотата:
то е разложението.
Разложението, от което произлиза вечната топлина на живота.
От което се изработва вечната смяна на метаморфозите.
Аз имам три другарки.“

Поемата свърши. Клара млъкна.

Без да снема жадния си поглед от кошницата, лицето не преставаше да лае до края на последната строфа. Клара се обърна към мен и скръбно каза:

— Виждаш… Той всичко е забравил! Той не помни ни стиховете си, ни мене… Устните, които съм целувала, не могат вече да говорят по човешки… Това е ужасно!

Тя избра от кошницата най-добрия и най-големия къс месо и като се изви грациозно, подаде го на върха на вилицата на измършавялото лице, очите на което блестяха като горещи въглени.

— Яж, бедни поете! — каза тя. — Яж!

С движенията на изгладнял звяр поетът сграбчи с ноктите си ужасния и вонящ къс месо и го поднесе към устата си; месото за минутка увисна на устата, напомняйки куче, което лакомо унищожава мърша. Но скоро клетката се раздруса от рев и бой. Това бяха голите тела — изподрани с нокти и с тъй обезобразени лица, те се бореха за месото! После всичко изчезна… Само от дъното на клетката шум от боричкане, свирещи гърди, пресипнало дишане, тропот, трошене на кости, предсмъртно хъркане… От време на време се показваше някоя глава с плячката в устата и изчезваше… И пак лай, и пак предсмъртно хъркане… После всичко буквално замря.

Клара се притискаше до мене, цяла трепереше.

— Ах! Драгий мой!

Извиках:

— Хвърли им всичкото месо… Нали виждаш, че ще се изпотрепят!

Тя ме прегърна и се уви около мене.

— Целуни ме… Погали ме… Това е ужас! Това е много страшно! Нищо не се чува вече… Вярваш ли, че всички са измрели?

Когато се обърнахме към клетката, бледото измършавяло и окървавено лице ни гледаше тържествуващо. Остатъци от месото висяха на устата му, размесени с кървава плюнка. Дишаше тежко.

Клара го аплодира; гласът й още трепереше.

Я го гледай! Моят поет! Той е по-силен от всички!

Тя му хвърли всичкото месо от кошницата. Гърлото й се схвана.

— Задуших се малко — каза тя. — Ти също съвсем си пребледнял, драги… Да отидем да подишаме малко пресен въздух в Градината на мъките…

Капки пот блеснаха на челото й. Отри ги и помаха към поета.

— Доволна съм, че днес си най-силен от всички… Яж! Яж! Аз пак ще дойда да те навестя… Сбогом.

Отпрати носача, понеже бе вече ненужен. Без да обръщаме внимание на гъстата тълпа и без да се озъртаме насам-натам, закрачихме бързо по средата на коридора.