Разказвайки ми тези прелестни подробности, Клара извика възхитена и, като тупна о земята с жълтите си чепици, каза:
— И тези божествени поети ги наричат маймуни и диваци, защото нарекли цветята Аз се наслаждавах в градината с моя възлюблен!
Китайците имат право да се гордеят със своята Градина на мъките, която е може би една от най-прекрасните в целия Китай, въпреки че той има и други великолепни градини. В нея са събрани най-редките видове на тяхната флора, както най-нежните, така и най-величествените; такива, които се срещат по ледените планини и по огнените пустинни равнини и такива отровни и тайнствени растения, които обитават най-непроходимите лесове и които суеверното простолюдие е дарило с душа на зли гении.
Как попаднахме на това място? Не помнех. Пред нас внезапно се отвори една врата в стената на мрачния коридор. И ненадейно, като под вълшебната пръчка на някоя фея, пред мен се откри небесна светлина и далечни хоризонти! Аз гледах заслепен от меката и милостива небесна светлина, от големите гълъбови сенки на дърветата върху тревата. Недалеч от нас, на една от моравите пръскаше вода, в която играеха всички цветове на дъгата и пред която тревата и цветята изглеждаха като скъпоценни камъни.
Гледах жадно, без насита. Даже не се питах и действителност ли е това или сън. Нищо не мислех, нищо не продумвах, а Клара непрестанно говореше. Не я слушах, нито я чувствувах при себе си. В тоя момент тя бе тъй далеко от мен! Тъй далечен бе нейният глас… И тъй непознат!
Най-после дойдох на себе си и си спомних защо и как съм попаднал на това място!
На излизане от ада, цял пребледнял от ужас при вида на осъдените, с обоняние, отровено от вонята на разкапването и смъртта, и с уши, в които още звучеше воят на мъчениците, при вида на тая градина аз внезапно се успокоих и с наслада поемах пропития от тънки и меки аромати въздух.
До мене имаше една скамейка от бамбукови клони под сянката на грамаден ясен, чиито пурпурни листа отразяваха слънчевата светлина и даваха илюзия за рубиново кубе. Аз седнах, или по-скоро паднах на тая скамейка. Едва не ми се зави свят от непознатото ми дотогава сладострастие, което разливаше тоя радостен и великолепен живот.
Клара се наведе над мен като грях със своите червени устни, прилични на пурпурно цветче, със зелените си очи като неузрели бадеми и сочейки ми с широк замах градината, каза:
— Гледай, драги, какви чудни артисти са китайците и как са съумели да направят природата съучастница в своята изтънчена жестокост! В нашата безобразна Европа, която не разбира същността на красотата, убийствата се извършват тайно по затворите или пък публично по площадите сред просташка и опиянена от вида на кръвта тълпа. Тук оръжията за изтезания и смърт — колове, бесилки и кръстове — се издигат сред цветя, сред дивното очарование и дивното мълчание на цветята. Глупец! Глупец, който нищо не разбира! Случвало ли ти се е някога да присъствуваш на празник, когато си болен или печален? Нали красотата на обстановката усилва и изостря твоята печал. Това е нетърпимо усещане. Помисли пък какви чувства ще изпитва тук осъденият на смърт. Помисли колко се усилват неговите мъки, телесни и душевни, от обикалящото го великолепие. И колко е страшна, безгранично страшна неговата агония, сърце мое!
— Аз мислех за любовта — прекъснах я с упрек. — И ето вие ми говорите пак, като винаги, само за мъки!
— Без съмнение! Защото то е все едно и също.
Тя стоеше до мен, облегната на рамото ми. Червената ясенова сянка я обливаше със светъл пламък. Седна на скамейката и продължи:
— Навсякъде, където има хора, има и мъки. Аз нищо не мога да сторя против това, мое дете; аз се старая да се приспособя и да се наслаждавам. Защото кръвта е скъпоценно възбудително средство за наслади. Тя е виното на любовта.
С края на чадъра си тя начерта на пясъка няколко наивно безсрамни фигури и каза:
— Мислиш ли, че имам китайците за по-кръвожадни от нас? По-кръвожадни от нас, англичаните? По-кръвожадни от вас, французите? Във вашия Алжир видях следното. Войниците уловиха в плен араби. Бедни араби, чието престъпление се състоеше в това, че са избягали от жестокостите на своите покорители. Полковникът заповяда тутакси да ги умъртвят, без съд, без разпит. Те бяха тридесет души. Изкопаха в пясъка тридесет дупки и ги заринаха в тях голи, до шия, като им оставиха главите на слънчевия пек… И за да не умрат скоро, поливаха ги от време на време като зелки. След половин час клепачите им се подуха, очите им излязоха из орбитите си. От широко разтворените им уста излизаха подутите им езици, а кожата на главата се пукаше и зачервяваше. О, аз си спомням страшното впечатление, което изпитах в Канди, старата и мрачна столица на Цейлон, на стъпалата на храма, дето англичаните по най-глупав начин, без да причиняват даже болки, заклали малките Моделиарски принцове, които легендата ни рисува тъй мили, изпълнени с чиста, свещена и невъзмутима прелест, със златни венци и скръстени тънки ръце. Аз почувствувах, че на тези стъпала, на тези свещени стъпала, още неизмити от кръвта през осемдесетгодишното жестоко владичество, се е извършило нещо по-ужасно от едно просто убийство: умъртвяване на една рядка, трогателна и невинна красота. Където и да се появи цивилизацията, тя покрива всичко с кръв и с мъртви развалини. Тя може да каже като Атила. „Дето стъпи конят ми, там трева не расте.“ Погледни наоколо! Няма зърно пясък, неопръскано с кръв… И тези песъчинки какво са, ако не прах на смъртта? Но как кръвта е оплодила тоя прах! Погледни! Каква буйна трева, какво изобилие на цветя! И навсякъде любов!