Лицето на Клара доби по-благороден изглед. Нежна меланхолия смекчи помраченото й лице и замъгли зеления пламък на очите й. Изведнъж тя попита:
— Но аз ти досаждам, нали? Сама не знам защо ти приказвам всичко това. Това няма никаква връзка. Аз съм се побъркала!
— Не… Не, мила Клара — отвърнах, като й целунах ръката, — напротив, аз ви обичам, когато ми говорите такива неща.
Тя се оживи. В погледа й се четеше благородна ненавист. Забравяйки за мястото, дето бяхме, за своя неотдавнашен престъпен ентусиазъм и за кръвожадната си екзалтация, тя каза:
— Навсякъде, където е нужно да се оправдае със законни мотиви пролятата кръв, да се освети пиратството, да се благославят насилията, да се покровителствува нечестната търговия, ще видите този британски Тартюф да преследва под различен предлог чудовищно завоевателно дело. Впрочем, той напълно е достоен за своя конкурент — католическия мисионер, който също като него разпространява цивилизацията чрез пожари, саби и байонети… Уви! Целият Китай е наводнен и се разяжда от тези два бича… Още няколко години и тази чудна страна, която аз тъй много обичам, ще загине!
Изведнъж тя стана и извика:
— А камбаната, мили мой! Не се чува вече камбаната. О, боже мой… той е умрял! Няма да го видим! Ти си причина…
— Защо ще бързаме, мила моя Клара? Ще видим достатъчно ужаси. Приказвай ми както сега; тъй се опивах от твоя глас, тъй се любувах на очите ти…
Тя нетърпеливо ме прекъсна:
— Бързо! Бързо! Ти не знаеш какво говориш! Погледът й стана отново строг, гласът й почна да се задъхва и на устните й се появи изражение на непреклонност, жестокост и чувственост.
Алеята, по която тръгнахме, бе заградена с праскови, череши, кайсии и бадеми: едни ниски и чудно подкастрени, други растяха свободно, на групи, разхвърляли навсякъде дълги клони, натежали от цветове.
Клара вървеше доста бързо, без да забелязва тая красота. Лицето й бе помрачено, очите й горяха. Струваше ми се, че тя върви, увлечена от някаква разрушителна сила. Говореше нещо, но едва я чувах. Думите „смърт“, „мъки“, „любов“, които непрестанно се сипеха от нейните устни, долитаха като далечно ехо.
Ние продължавахме да вървим един до друг. Пред нас се разкриваха нови зрелища: чудновати като сънища божури, гълъбови храсталаци, свежо боядисан жив плет, къдрави магнолии, дребни кедри, разрошени като коси аралии, високи треви.
Изведнъж Клара спря, като да бе грубо задържана от невидима ръка.
Безпокойна, нервна, с пулсиращи ноздри, тя поемаше въздуха подобно на кошута, която души в простора миризмата на мъжкар, тръпки — предвестници на полова възбуда — полазиха по цялото й тяло. Устните й веднага почервеняха и набъбнаха.
— Ти почувствува ли? — попита тя глухо.
— Чувствувам благоуханието на божурите, с което е пропита цялата градина — отвърнах.
Тя нетърпеливо тупна с крак.
— Не това! — Ноздрите й се разтвориха още повече и очите още повече заблестяха. Тя каза: — Мирише, както когато те обичам!
Бързо се наведе до едно растение, thalictrum, край алеята, с дълго, тънко и клонесто стебло, право и ясновиолетово. Всяко пазвено клонче излизаше от влагалище, подобно на слонова кост и завършваше с грозд дребни цветчета, притиснати едно до друго и покрити с цветен прашец…