— Ето… ето! О, мой мили!
Наистина, от това растение излизаше силна, пропита с фосфати миризма. Клара откъсна един стрък и ме накара да помириша тая странна миризма, после ми нацапа лицето с цветния прашец.
— О, драги!… Скъпи! Какво хубаво растение! И как ме упоява! Как ме разпалва! Чудно ли е, че има растения, които миришат на любов? Защо, а? Не знаеш? А аз знам. Виж колко много цветя има тук, които със своята форма ни напомнят за любовта. Чрез тия форми и миризми природата ни казва: „Любете се! Любете се! Живейте като цветя… любовта е всичко!“ Кажи и ти: Любовта е всичко! О! Кажи по-скоро, мое миличко прасенце, мое обожаемо прасенце…
Тя продължаваше да поема миризмата на растението и да дъвче грозда, чийто цветен прашец се полепяше по устните й. Изведнъж заяви:
— Иска ми се тъй да ми мирише в градината, в стаята ми, в цялата къща… Помириши, сърце мое, помириши! Тия цветя! Не ги гледай… не ги гледай. По-добре ще ги видиш после, след зрелището на страданията, след зрелището на смъртта… Тогава ще видиш колко са красиви и каква огнена страст възбуждат техните аромати! Помириши си още малко, миличкий! Попипай гърдите ми… Колко са възбудени! Те повдигат копринената ми дреха, като да са запалени от страст. Това е прелестно… Да вървим…
Тя затича, като държеше стръка от странното растение в устата си; лицето й бе пожълтяло от цветния прашец.
На завоя на една алея срещнахме двама носачи, които носеха на носилка топка окървавено и оголено месо, което е било някога човек, но забелязваше се, че по някакво чудо то още дишаше. Пътят, по който бяха минали, беше белязан от червени кървави следи.
Клара откъсна две ружи и ги положи на носилката мълчаливо и с трептяща ръка. Носачите зверски се усмихнаха, като откриха черни дупки и лакирани зъби. Когато носилката отмина, Клара каза:
Виждам камбаната… Виждам камбаната…
VI
Хванахме една пътечка, която се спущаше право към мястото, дето бе камбаната. Пътеките и алеите бяха насипани с пясък от кълцани тухли, който придаваше на зелените морави и на листата необикновена яснота и изумрудена прозрачност.
И сред тази цветна феерия се издигаха ешафоди, приспособления за разпъване, високи бесилки за просто обесване, ниски ешафоди за нарязване тялото на късове. Тези колони за мъки бяха обвити, по внушението на дяволската изтънченост, с космести калистегии, с даурски ипомеи, с лофосперми и колоквинти, които преплитаха своите цветове с повет и потайниче. Птици пееха там своите любовни песни.
В подножието на една от тези бесилки, обвита с цветя, като колоните на тераса, седеше палач, между краката му беше кутията за стоманените му инструменти, които почистваше с копринен парцал; дрехите му бяха оцапани с широки кървави петна, а ръцете му изглеждаха като да са облечени с червени ръкавици. Около него, също като над мърша, бръмчаха и се виеха рояци мухи. Тлъстият корем му придаваше мирен и добродушен вид. Лицето му също изразяваше добродушие и даже веселост; веселостта на хирург след успешна трудна операция. Когато минахме край него, той си повдигна очите към нас и вежливо ни поздрави.
Клара отговори на английски.
— Наистина, човек го хваща яд, защо не дойдохте един час по-рано — каза този мъжага. — Щяхте да видите нещо много хубаво, нещо, което рядко се вижда. Необикновена работа, милейди! Нарязах на късове един човек от глава до пети, но като му одрах по-напред кожата. Той бе тъй зле сложен! Ха… ха… ха!
Коремът му, разтърсван от смеха, ту се надуваше, ту спадаше с глухо куркане. Устата му конвулсивно се разтваряха до скулите, а веждите му се навеждаха и съединяваха с ъглите на устните чрез тлъсти бразди на кожата. Тази гримаса, съставена от много отделни гримаси, придаваше на лицето му изражение на зловеща и карикатурна жестокост. Клара попита:
— Дали не срещнахме него на носилка?
— А! Вие сте го срещнали? — извика поласканият добряк. — Е, какво ще кажете?
— Какъв ужас! — спокойно каза Клара, като с това противоречеше на възклицанието си.
Палачът почна да обяснява:
— Това бе един жалък кули от пристанището. Нищожество, милейди. Разбира се, той не заслужаваше такава прекрасна работа. Откраднал е, види се, някоя торба ориз от англичаните. След като му одрах кожата тъй, че се държеше само на раменете му, накарах го да ходи, милейди. Ха… ха… ха! Бога ми, щастлива мисъл. Да ти се пукне коремът от смях. Като го гледаш, казваш си, че е облечен… в що, мислите? А, да, да! В макферлан? Никога, кучето му недно, не е бивал тъй шикозно облечен и никога не е имал тъй изкусен шивач. Ала костите му бяха тъй твърди, че си изхабих триончето, това хубаво трионче, както виждате.