След тая неочаквана откровеност философът млъкна за минутка и ни погледна страхливо… После продължи:
— Не, виждате ли, моралистите могат да осъждат колкото им е угодно. Нуждата за убийство се ражда у човека заедно с нуждата за ядене и се слива с нея. Тая инстинктивна нужда — подбудително начало във всички живи организми — се развива от възпитанието, когато би трябвало да се обуздава, и религиите я освещават, вместо да я проклинат. По такъв начин всичко се съединява, за да направи от нуждата за убийство център, около който се върти нашето превъзходно общество. Щом човекът се пробуди към съзнателен живот, веднага му всаждат нуждата да убива. Убийството се възвеличава до понятието дълг и се възхвалява като героизъм. Убийството съпровожда човека през целия му живот. Заставят го да се кланя на странни богове — на яростни и безумни богове; те се отнасят снизходително само към катастрофите и, обзети от мания за кръвожадност, изтребват човешкия живот, покосяват цели нации като ливадна трева. Принуждават го да уважава само героите — тия отвратителни зверове, които са покрити с престъпления и са обагрени с човешка кръв. Достойнствата, благодарение на които той може да се издигне над другите и които му доставят слава, пари и любов, произтичат от единствения източник — убийството… Във войната той намира висшия синтез на вечното и всемирно безумие — убийството, което е узаконено, зарегистрирано, задължително и се явява национален дълг…
Един млад човек, който дотогава мълчеше, каза:
— Дали това обяснява странната мания да се убива, от която, според вас, всички сме заразени по наследство или случайно? Не знам и не искам да знам. На мене ми е по-приятно да мисля, че всичко в нас е тайна. Това удовлетворява леността на моя ум, който се бои да се заема с неразрешимите социални и индивидуални проблеми; аз се опитвам да си обясня или да затъмня всичко, което не разбирам, изключително само с поетически представи… Вие току-що произнесохте, драги учителю, ужасното признание и описание на чувства, които, като преминат в реален факт, биха ви завели далеч. И аз често съм преживявал подобни чувства, но напоследък при особено банални обстоятелства… Няма ли да ми позволите отначало да прибавя, че тия ненормалности дължа може би на средата, в която съм израсъл и на ежедневните впечатления, които насилствено са проникнали в моята душа… вие познавате баща ми, доктор Трепан. Вие знаете, че няма човек по-общителен и по-мил от него. При това няма човек, когото тая професия да е направила също такъв смел убиец като него. Много пъти съм присъствувал на неговите чудни операции, които са му създали световна слава… Неговото презрение към живота е наистина чудно. Веднъж той извърши пред мен твърде трудна операция на една жена — лапаротомия — и изведнъж като погледна своята болна, която още не бе се опомнила от упойката, той каза: „Тая жена трябва да има възпаление в стомаха… Чакай да й отворя и стомаха? Има време.“ И той й разтвори стомаха. Нищо нямаше. Тогава баща ми, като зашиваше ненужната рана, каза: „Поне да съм уверен.“ Болната умря същата вечер… Друг път ние разглеждахме музей; беше в Италия, където повикаха баща ми на операция… Аз бях в екстаз. „О, поет, поет! — извика баща ми, който нито за минутка не се заинтересува от всичките chef d’oeuvre, които изпълваха душата ми с ентусиазъм. — Изкуство, красота! Знаеш ли ти що е туй? Красота, изкуство, мое дете, това е отворен и окървавен женски корем с щипци вътре!“ Но стига философии, ще пристъпя към разказа. От него вие ще извлечете каквито ви е угодно антропологични заключения.
Този млад човек имаше умерени маниери и гласът му звучеше рязко, като ни караше да потреперваме леко.
— Аз се връщах от Лион — продължи той — и бях сам в едно първокласно купе. Не помня на коя станция влезе при мен някакъв господин. Съгласен съм, че нарушението на самотата може да предизвика най-силно раздразнение и по такъв начин да предразположи към нежелателни постъпки. Но в дадения случай не изпитах нищо подобно. Тъй се измъчвах от моята самотност, че внезапната поява на спътник ми достави отначало удоволствие. Той седна срещу мен, внимателно сложи на мрежата своя ръчен багаж. Това бе един дебелак с вулгарни маниери и безобразието на неговото тлъсто, мазно лице ми внуши антипатия… След като го гледах няколко минути, изпитах непреодолимо отвращение… Той тежко обтегна на канапето разтворените си крака и огромният му корем при всяко друсване на влака се тресеше като мръсно парче пихтия. Изглеждаше, че му е топло, той свали шапката си и изтри широкия си, набърчен изпъкнал и цял обрасъл със слепени косми лоб. Лицето му представляваше буца лой, а тройната му гуша висеше на гърдите. За да се избавя от това некрасиво зрелище, реших да гледам в прозореца и да забравя изобщо присъствието на неприятния спътник. Мина един час… И когато любопитството, против волята ми, ме застави да го погледна, видях го заспал дълбок и внушаващ отвращение сън. Той спеше прегърбен, с отпусната глава, която климаше насам-натам, и издутите му тлъсти ръце бяха сложени на бедрата… През прибраните му клепачи проглеждаха тесни ивици от кръглите му синкави очи. Какво внезапно безумие ме обхвана? Макар мисълта за убийство често да ме е посещавала, но тя умираше в душата ми в зародиша на желанието и никога още не се е изразявала в определена форма на жест и действие… Мога ли да повярвам, че само омразното безобразие на тоя човек ме подбуди към решителност и действие? Не, има една причина по-дълбока и неизвестна… Аз полека станах, доближих спящия и го сграбчих за ръцете, като да исках да го удуша.