На лицето му се изписа странна смесица от меланхолия и гордост; жестовете му изразяваха дълбока умора.
— И при това, милейди — каза той, — аз нали все съм нещичко. Аз мога да се гордея, че през целия си живот безкористно работих за славата на нашата велика Империя. Аз винаги бивах пръв от всички в конкурса за мъчене. Аз изнамерих — вярвайте ми — наистина чудесни мъчения, за които при друго време и при друга династия бих спечелил и богатство, и безсмъртие. Сега едва ли ми обръщат внимание. Аз не съм разбран. Право да си кажа: мене ме пренебрегват. Какво да се прави? Гениалността сега не смятат за нищо, никой не й отдава никакво значение. Това е убийствено, уверявам ви! Бедния Китай, някога тъй велик художник! Боя се, че е настъпило време да го завладеят! Как да не се оплаквам? Аз съм изобретателят на умъртвяването чрез плъх. Нека демоните ми изгризат дроба, ако лъжа! Ах, милейди, чудно изтезание, кълна ви се. Оригиналност, психология, познание на всички способи, които усилват болката — всичко, всичко има в него… И отгоре на това то е безкрайно комично. Измислих го, вдъхновен от старата китайска веселост, която е вече забравена. Как възбужда то! Какъв неизчерпаем източник на забава! Те го отхвърлиха. Право казано, не им се харесваше. Въпреки че трите опита, които направих пред правителствената комисия, имаха огромен успех.
Като видя, че не получава състрадание и че оплакванията му по-скоро ни дотегнаха, палачът повтори натъртено:
— Огромен! О-гро-мен!
— Какво е това наказание с плъх? — попита Клара. — Как се е случило, че нищо не знам за него?
— Върхът на съвършенството, милейди, наистина върхът на съвършенството — повтори с висок глас дебелакът, чието тлъсто тяло още повече се разля на тревата.
— Вярвам. Но какво представлява? Можете ли да ни го опишете?
— Дали мога? Разбира се, че мога. И вие сами ще го оцените. Слушайте внимателно.
Дебелакът започна да обяснява, съпровождайки думите си с жестове:
— Вземете някой осъден, очарователна милейди, осъден, или който и да е друг човек. За успеха на изтезанието не е необходимо пациентът да е непременно осъден. По възможност млад и силен, с развити мускули. Колкото е по-силен, толкова повече се съпротивлява, а колкото повече се съпротивлява, толкова са по-големи мъките! Добре… Събличаме го… Когато е съвсем гол — слушате, милейди, нали? — накарваме го да коленичи и да се наведе до земята; в такова едно положение му завързваме със синджири и железни халки шията, ръцете и краката под коленете и над стъпалата… Ясно ли се изразявам? Тогава в голяма саксия с пробита на дъното малка дупка — цветна саксия, милейди — поставяме един голям плъх, гладен плъх, за да се възбуди кръвожадността му. Херметически прилепяме саксията с яки ремъци, привързани о кожен пояс… Разбрахте, нали?
Той лукаво ни погледна изпод наведените си клепачи, за да види какво впечатление са ни направили думите му.
— После? — каза Клара.
— После, милейди, вкарваме в дупчицата на саксията — познайте какво?
— Откъде да зная?
Добрякът потри ръце, ужасно се ухили и продължи:
— Вкарваме една желязна пръчка, нажежена до червено… Представяте ли си сама какво би станало, милейди?
— Но продължавайте, стари дърдорко! — каза моята възлюбена, чиито малки крачка гневно тупаха по пясъка на алеята.
— Потрайте! Потрайте! — успокои я разговорливият палач. — Малко търпение, милейди… Моля ви. Прочее, вие вкарваха в дупчицата на саксията нажежената желязна пръчка… Плъхът бяга да се спаси от изгаряне и от ослепителната светлина… Той подлудява, скача, върти се, обикаля по стените на саксията, катери се и търчи по задника на човека, когото отначало гъделичка, после почва да го дращи с ноктите си и да го хапе с острите си зъби, търсейки изход през окървавеното и разядено месо. Но изход няма, поне в първите минути плъхът не намира изход. А изкусно и бавно направляваната желязна пръчка все се приближава до плъха, заплашва го, пърли козината му. Е, харесва ли ви тая прелюдия?
Той си отдъхна няколко секунди, после важно и авторитетно продължи: