— Любете, милейди… Любете! Като цветята!
После бързо взе кутията с инструментите, стана, поклони се и тръгна по моравата с преметната през рамо коса, тъпчейки с тежкото си тяло тревата, изпъстрена с морски лук, дороникум и нарциси.
Клара няколко минути го следи с поглед, после отново тръгнахме към камбаната.
— Колко е смешен тоя шишко! — каза тя. — Има вид на благонравен човек.
Аз извиках поразен:
— Как можете да мислите така, драга моя Клара? Това е едно чудовище! Аз чувствувам, че занапред не ще мога да се отърва от кошмара на това страшно лице и от ужаса на думите му… Вие много ме огорчавате, уверявам ви…
Клара живо отвърна:
— Ти също ме огорчаваш. Защо мислиш, че този шишко е чудовище? Ти нищо не разбираш! Той обича своето изкуство и туй то! Както и скулпторът обича скулптурата, музикантът — музиката… Великолепно говори за него! Как не искаш да разбереш, че сме в Китай и че, слава богу, не сме в Хайд парк или в Бодиниер посред твоите обожаеми мерзавци буржоа? Това ме дразни и удивлява… Според тебе нравите трябва да бъдат еднакви във всички страни… И при това, какви нрави! Великолепна мисъл! Нима не можеш да разбереш, че при такива условия може да умре човек от еднообразие? — Изведнъж се озлоби. — О, ти никак не си мил… Твоят егоизъм нито за минута не те напуща и ти не искаш да ми доставиш даже едно най-нищожно удоволствие. С тебе човек не може никак да се позабавлява. Ти никога от нищо не си доволен. Ние си противоречим във вкусовете. Да не говоря, че може би благодарение на тебе изпуснахме най-прекрасното! — Тя печално въздъхна. — Още един ден изгубен! Нямам късмет!
Опитах се да се защитя и да я успокоя.
— Не, не — настоя Клара, — това е много лошо… Ти не си мъж… Даже и когато бе жива Анни, ти бе същият. Разваляше всяко удоволствие със своите припадъци на малка пансионерка или на бременна жена. Който е като тебе, той си седи у дома… Не е ли глупаво това? Хората отиват весели, щастливи да се позабавляват, да се полюбуват на великолепни зрелища, да се възбудят от необикновени усещания… И изведнъж печал и всичко е свършено! Не! Не! Това е глупаво, глупаво… много глупаво!
Тя се облегна по-силно на ръката ми, като направи нежна и сърдита гримаса, тъй мила гримаска, че ме обхвана страст.
— И аз, аз правя всичко, каквото поискаш, като жалко куче! — въздъхна тя.
И после:
— Уверена съм, че ме имаш за лоша, защото се забавлявам с неща, от които бледнееш и трепериш? Ти мислиш, че съм лоша и безсърдечна, нали? — И без да чака моя от говор, потвърди: — Но аз също бледнея… Аз също треперя… Иначе това не би ме забавлявало…
— Не, драга Клара, ти не си лоша. Ти си…
Тя бързо ме прекъсна, като ми протегна устните си.
— Аз не съм лоша… Аз не искам да мислиш, че съм лоша. Аз съм една малка, мила и любопитна женица… Като всички жени. Не ви обичам вече… Целувайте майка си, възлюбени! Силно я целувайте… По-силно… Не, не ви обичам вече, мое парцалче. Да, да… вярно… вие сте прелест, непотребно парцалче…
Весела, сериозна, усмихната, с чело прорязано с мрачна бръчка, която се появява у нея както в минути на яд, така и в минути на сладострастие, тя добави:
— Разбери, че аз съм жена. Малка женица, крехка като цвете… нежна и слаба като бамбуков стрък… обаче струвам повече от един мъж като тебе.
Към страстта, която възбуди у мен нейното тяло, се добави безгранична жалост за погубената й безумна душа.
Тя продължаваше насмешливо:
— Мъже! Нищо не разбират ни от любовта, ни от смъртта, а тя е по-прекрасна от любовта. Нищо не знаят… Винаги печални… винаги плачат…
Менейки идеите си, както бръмбар боята си, тя изведнъж попита:
— Вярно ли е това, което разказа преди малко тлъстият палач?
— Защо, мила Клара? Какво ни влиза в работа тоя дебелак?
— Шишкото каза, че у цветята, за да се удовлетвори една женска, са потребни едновременно цели двадесет мъжки? Право ли е, а?
— О, да!
— Наистина? Наистина, вярно ли е?
— Без съмнение!
— Не се ли подиграваше с нас тоя дебелак? Ти уверен ли си?
— Колко си смешна! Защо ме питаш за това? Защо ме гледаш така страшно? Това е вярно!
Тя се унесе и за минутка затвори очи с тежко дишаше. Склони глава на гърдите ми и тихичко промърмори:
— Бих желала да съм цвете… бих желала… бих желала да съм… всичко!
— Клара! — помолих я — Мъничка Клара… Прегърнах я.
— А ти не би желал? О, ти! На тебе ти е по-приятно да си останеш цял живот едно меко парцалче! У, омразник!
След късо мълчание, през което чувахме по-ясно под натежалите си крака шума на червения пясък на алеята, тя заговори с напевен глас:
— И още бих желала, когато умра… Бих желала да напълнят ковчега ми със силни благовония, с цветя… С греховни изображения… Прекрасни, разпалващи и голи, като тези, които украсяват рогозката на стаята ми. Или пък бих искала да ме погребат без дрехи и без покривало в подземията на храма Елефанта, заедно с всички страшни каменни вакханки, които се милуват и разкъсват в бесни сладострастия. Мили мой, бих искала… Бих искала вече да умра!