И изведнъж:
— На умрелия нозете допират ли до дъската на ковчега?
— Клара! Защо са тия вечни разговори за смъртта? А още искаш да не съм печален? Моля ти се, не ме докарвай до крайно умопомрачение. Махни тези грозни мисли, които ме измъчват. Да си отидем у дома… Пожали ме, моя драга Клара, да си отидем.
Тя не ме слушаше и продължаваше с мелодичен глас:
— Ако ти си при мен, когато умирам, сърце мое, слушай добре! Сложи една красива възглавница от жълта коприна между моите бедни крачка и дъската на ковчега ми. И после… Убий прекрасното ми лаоско куче и го положи, окървавено до мене, в обичната му поза, знаеш, с едната лапа на бедрото ми, а с другата на гърдите. И после дълго, дълго ме целувай, мой възлюблени, по зъбите, по косите. И ми говори думи, каквито ми говориш, когато ме обичаш… Обещаваш ли ми? Не смъртта е печална, а животът, когато чувствуваш себе си нещастен. Закълни се! Закълни се, че ми обещаваш!
— Клара! Клара! Моля ти се… Мълчи…
Нервите ми бяха крайно възбудени. Очите ми се наляха със сълзи. Може би оплаквах самия себе си, своето присъствие в тази градина, своята проклета любов, която унижаваше в мене великодушните ми пориви, високите мечти, благородното честолюбие с безсрамните целувки, от които се срамувах, но за които жадувах?
Убедена, че плачех за нея, умрялата, за нея, легналата в гроба, и зарадвана от своята власт над мене, Клара стана очарователно ласкава.
— Бедничкия ми! — въздъхна тя. — Ти плачеш! Кажи ми тогава, че тлъстият палач има благороден вид. Кажи, за да ми направиш удоволствие, и ще млъкна. И вече няма да говоря за смъртта. Никога… Хайде! Веднага казвай, прасенце…
Обхванат от подло угодничество и воден от желание завинаги да свърша с всякакви мрачни разговори, аз й казах всичко, което искаше.
С бурна радост тя се хвърли на шията ми, целуна ме по устните и, като ми отри сълзите, извика:
— О! Колко си мил! Ти си моето мило детенце… Прелест, що за дете, сърце мое! А пък аз съм една грозна жена… една лоша женица, която те дразни през всичкото време и те кара да плачеш. Тлъстият палач е чудовище. Аз го мразя… аз не искам да умра. Аз те обожавам! И после… После аз се шегувах, разбираш ли? Стига плака, а! Стига плака! Засмей се сега. Засмей се с твоите добри очи. И твоите нежни устни… Твоите устни… Твоите устни… Да си вървим по-скоро… колко обичам да вървя с тебе под ръка!
Над главите ни, допрени една до друга, летеше нейният червен, блестящ и странен чадър, като някоя огромна пеперуда.
VII
Приближавахме към камбаната.
Отляво и отдясно ни ограждаха цветя; тигридии с разтворени осакатени гърла, диклитри с гирлянди от малки червени сърца, груби устоцветни с твърди, месести и влажни устни, подобни на човешки — устните на Клара, — зяпнали като да говорят от висотата на своите нежни стебла:
— Вървете, гълъбчета, вървете по-скоро. Там, където отивате, има повече скръб, по-големи мъки, повече кръв, която тече и се просмуква от земята. Повече сгърчени и разкъсани тела, стенещи на железните столове, повече насечени и люлеещи се на бесилките човешки трупове, повече ужас и ад. Вървете, влюбени, ръка за ръка, и устни в устни… И гледайте, как между шумака се разиграва адската драма, дяволският празник на смъртта.
Клара мълчеше и цяла трепереше, стиснала зъби, в жестоките й очи имаше огън. Тя слушаше гласа на цветята, в който разпознаваше своя собствен глас, който говореше за ужасните дни и за човекоубийствените нощи, за кръвожадността, сладострастието и скръбта и който изглеждаше, че звучи из дълбините на земята, из дълбините на смъртта, из най-съкровените, най-черните дълбочини на нейната душа.
Остър звук, приличен на скърцане на скрипец, прониза въздуха. После се чу звук, много мек, много чист, напомнящ едва уловимия звън на стъклена чаша, когато вечер се удари о нея пеперуда. И въпреки волята ми, въпреки моето искрено решение да не гледам вече проклети зрелища, привлечен от тоя странен магнит на ужаса, бях победен от тази зашеметяваща властност на чудовищното любопитство.
И ето какво видяхме…
Върху ниско, плоско и обширно хълмче, където извеждаше алеята, имаше кръгло пространство, живописно, обиколено с декорации от дървета по плана на учени градинари. В центъра на това пространство висеше на макара грамадна дебела и къса камбана от матов бронз със зловещи петна от червена ръжда; тя бе окачена на една греда — един вид гилотина от черно дърво, подпорите на която бяха цели нашарени със златни надписи и ужасни маски. Четири човека, голи до пояс, с изпънати мускули, с увиснала кожа, прилична на увиснали безобразни гърбици, теглеха въжето на макарата, но техните ритмични съединени усилия едва-едва поклащаха и повдигаха тежката метална маса, която при всяко помръдване издаваше тихи звуци, тези нежни, чисти и жаловити звукове, които чухме преди малко и които се губеха и умираха посред цветята. Железният език на камбаната леко се движеше, но не се допираше вече до стените, като да бе уморен от многото звън над агонията на един клетник. Под купола на камбаната други двама полуголи човека, с мокри от пот тела и опасани с тъмен плат, бяха се навели над нещо невидимо за нас. Техните гърди с изпъкнали ребра и мършавите им хълбоци биеха като хълбоците на преуморен кон.