— Трябва да побързаме. Трябва да побързаме! — извика Клара, която, за да върви по-бързо, затвори чадъра и със смел жест повдигна роклята си чак до коленете. — Хубаво гледай, драги! Това е най-красивата и най-интересната част на градината. Виж тези цветя! Ах, тези цветя!
Тя ми посочи едни чудни растения и аз се приближих. Това бяха високи стебла, люспести и изпъстрени с петна като змийска кожа, с огромни цветни влагалища, отвътре тъмновиолетови, а отвън тъмнозелени като месо, което се разлага, и прилични на отворен гръден кош от умряло животно. От дъното на тия влагалища излизаха дълги кървавочервени стълбчета, напомнящи чудовищни органи на размножаване. Привлечени от миризмата на леш, която издаваха ужасните растения, гъсти рояци мухи се виеха наоколо, завираха се във влагалището, влакната, които го постилаха, ги заплитаха и задържаха в плен още по-силно и от паяжина. По дължината на стеблото се гърчеха дълги листа, като ръце на мъченици.
— Виждаш, любими — учеше Клара, — че тези цветя не са създадени от болен ум, от болно въображение. Природа е това! Природата обича смъртта!
— Природата понякога създава и чудовища.
— Чудовища! Чудовища! Преди всичко чудовища не съществуват! Това, което наричаш чудовища, са форми, които превъзхождат твоето разбиране! Нима боговете не са чудовища? Нима гениалният човек не е чудовище, както и тигърът, и паякът, и всички хора, които са се възвисили над обществените предразсъдъци в своето блестящо и божествено безсмъртие? Тогава и аз съм чудовище!
От време на време в нишите на палисадите, които представляваха истински зелени зали и цветници, се виждаха дървени скамейки с бронзови синджири и халки, кръстообразни железни столове, дръвници, решетки, бесилки за разкъсване на четири, постелки с набучени остри клинове и железни остриета, нашийници на винт, дървени магарета и колелета, котли и корита над изгаснали огнища, сума оръдия за жертвоприношение и изтезаване, изцапани, някъде с черна засъхнала кръв, някъде с прясна и червена. Трапчинките бяха пълни с кръв; проточени сълзи от кръв висяха по разните прибори. Около оръдията земята още не бе попила всичката кръв. Също кръв бе боядисала белината на ясмини, поръсила коралорозови нокти и сиво-гълъбови passiflora; късчета човешко месо, отхвръкнали под ударите на камшиците и ремъците, бяха се полепили тук-там по цветовете и листата. Като видя, че отслабвам и плета крака в локвите кръв, които се разливаха по алеята, Клара каза с кротък и ободряващ глас:
— Това е нищо, драги… По-нататък!
За да се подчертае още повече трагизмът на това място, появиха се и хора. Това бяха работници, дошли спокойно да очистят и турят в ред оръдията на изтезанията. Времето, отредено за измъчване, беше вече изминало. Те ни изгледаха, очевидно учудени от срещата на две същества още живи, с глава, крака и ръце. Недалеч, клекнал на земята като маймуна, кормест и добродушен грънчар гледжосваше току-що опечени саксии за цветя; до него кошничар бавно и изкусно плетеше от гъвкава тръстика и оризова слама, по-нататък градинар точеше на точило своя нож за присаждане, като тананикаше народна песен. Стара жена дъвчеше бетелови листа и спокойно чистеше някакво желязно оръдие с остри зъби, по които бяха полепени мръсни остатъци от човешко месо. Деца убиваха с тояги плъхове и ги прибираха в кошници. А по дължината на палисадите гладни и озлобени пауни величествено влачеха своите разкошни пера по кървавата кал, пиеха кръв от сърцевината на цветовете и с кръвожаден крясък грабеха от листата остатъците от човешкото месо.
Непоносим дъх на скотобойна, който надделяваше всички други миризми, правеше да ни се повдига до бълване. Само Клара — фея на гробниците, ангел на разкапването и гниенето — леко побледня, може би нервите й измениха. По слепите й очи изби пот. Очите й се премрежиха и краката й отслабнаха.