Като гледах тия пресилени мускули, разместени стави, изкълчени кости, този замръзнал смях на устата, това безумие в погледа, запазено след смъртта, разбрах колко по-ужасна ще е от всички мъки агонията на тоя човек, прекарал четиридесет и два часа, вързан под камбаната. Ни острият нож, ни нажеженото желязо, което изгаря, ни клещите, ни клиновете, които раздвояват ставите, разкъсват жилите и цепят костите като дърво, могат така да измъчат живо човешко тяло и човешкия мозък, както невидимия и нематериален звън на камбаната, която замества всички съществуващи способи за погубване, която измъчва едновременно и тялото, и разсъдъка, и работи за повече от сто палачи…
Двамата продължиха да отвързват трупа със свирещи гърди. Но силите им ги напущаха. Пот се лееше от тях като вода. Те едва се държаха на краката си и с мъка отвързваха възлите на ремъчките със замрелите си пръсти.
Внезапно единият, капнал от умора, изпусна от ръката си вървите и се повали до трупа, като блъвна струя черна кръв.
— Стани, подлец! Стани, куче! — завика надзирателят. Камшикът изплющя по гърба на човека. Кацналите на цъфналите дървета фазани хвръкнаха, като запляскаха шумно с крилете си. Зад нас се носеха крясъците на обезумелите от страх пауни. Но човекът не стана. Той бе неподвижен; кървавото петно се разливаше по пясъка… Човекът умря!
Отведох Клара настрани; пръстите й се впиваха в кожата ми. Бях съвсем пребледнял и се люшках като пиян…
— Туй е много! Туй е много! — не преставах да повтарям.
Клара послушно вървеше с мен и казваше:
— Виждаш, мили мой! Аз знаех! Лъгала ли съм те? Поехме по алеята, която водеше за централния басейн; съпровождащите ни пауни изведнъж ни напуснаха, като се разпиляха с крясъци по храсталаците и моравите на градината.
— Това е алеята на подсъдимите — каза Клара. — Тези хора, които стоят прави, разследват нещастниците под влиянието на продължителни мъчения… Те рядко си признават. Предпочитат да умрат тук, отколкото да влачат своята агония в затворническите клетки и в края на краищата да умрат от някакво изтезание… Обикновено съдиите не злоупотребяват в предварителното следствие, освен в политическите престъпления. Те разглеждат делата вкупом, масово и на късмет. Ти виждаш, че подсъдимите са малко и че повечето долапи са празни. Идеята за тези долапи е много остроумна. Аз мисля, че тя води началото си от гръцката митология. Това е забулената в ужас басня на хамадриадите, пленници на дърветата.
Клара доближи едно от дърветата, в долапа стенеше млада жена. Тя бе увесена на желязна кука за китките на ръцете, вързани между две силно затегнати дървета. Дръглива връв, оплетена от влакната на кокосова палма, намазана с горчица и счукани пиперки и накисната в солена вода, я обвиваше под мишниците.
— Тази връв свалят само тогава — побърза да ми обясни моята любима, — когато ръцете се надуят и станат четири пъти по-дебели от обикновените им размери. Тогава я свалят; образувалите се от нея мехури се пукат, като оставят отвратителни рани. От тях често се умира, но никога не оздравяват.
— Но ако подсъдимият се окаже невинен? — попитах.
— Какво от това! — каза Клара.
В друг долап на друга жена краката бяха разкрачени или по-скоро разчекнати, а ръцете и шията й — оковани с железни халки. Клепачите й, ноздрите й, устата й и голотиите й бяха натрити с червен пипер, а топчетата на цицките й — стегнати с две витла… По-нататък — млад човек висеше на въже, прекарано под мишниците; тежък камък притискаше раменете му тъй, че се чуваше пращенето на ставите… Друг един бе положен гърбом върху буци с извит труп, поддържан в равновесие с тел, която свързваше шията с палците на краката; коленете на подгънатите му крака бяха подпрени отдолу с остри камъни. Виждаха се по-често и по-често празни долапи. Клара мълчеше и повече нищо не обясняваше.
IX
И ето че денят свърши.
Небето почервеня и се набразди с широки прозрачни изумрудени ивици. По това време цветята приемат тайнствен оттенък, издавайки ясна и мека светлина… Те като че ли връщат на атмосферата слънчевата светлина, която техните венчета са задържали през деня. Алеите, засипани с чукани тухли, изглеждаха посред ярката зеленина на моравите ту като огнени ивици, ту като потоци от разтопена лава. Птиците се умълчаха в клоните; утихнали, насекомите заспиваха или умираха. Само нощни пеперуди и прилепи се мяркаха във въздуха. Наоколо всичко утихна: небето, дърветата, земята. И аз чувствувах как мълчанието ме пронизва и вледенява като смъртта.