Тук, като опитен разказвач, който умее да се ползува от своите ефекти, той млъкна. После, видимо доволен от себе си, продължи:
— Макар и да съм на вид болнав, надарен съм с рядка сила. В оная минута някаква странна възбуда удесетори силите ми. Моите ръце се приближаваха въпреки волята ми към гръкляна на тоя човек… Уверявам ви, въпреки волята ми! Чувствувах в себе си лекост, еластичност, прилив на нервни вълни, нещо подобно на силно опиянение в момент на полова наслада… В тази минута, когато ръцете ми искаха да стиснат като менгеме тлъстата шия, човекът се пробуди… С ужас в погледа промърмори: „Какво? Какво? Какво?“ Това беше всичко! Искаше да заговори, но не можеше. Кръглите му очи бляскаха също като огън, раздухван от вятъра. После впи поглед в мене, неподвижен, поразен от ужас… Без да проговоря дума, без да се обръщам към него с някакви успокоителни обяснения, седнах насреща му и небрежно, с непринудено движение, което и досега ме учудва, разтворих вестник, който впрочем не почнах да чета. В погледа на тоя човек ужасът все повече се увеличаваше; малко по малко той се сгърчи, лицето му се изпъстри с червени петна, после посиня, после стана неподвижно… До самия Париж погледът му запази своята ужасяваща неподвижност. Когато влакът спря, той не мръдна от мястото си.
Разказвачът запали от свещта цигарата си и като изпущаше кълба дим, произнесе със своя флегматичен тон:
— Това е ясно! Той бе умрял! Той умря от уплаха, която причинила кръвоизлив в мозъка му…
Тоя разказ ни направи твърде тъжно впечатление… Ние се спогледахме в недоумение. Искрен ли бе този странен млад човек? Дали не искаше да ни мистифицира? Ние чакахме обяснение, но той мълчеше. Важен, сериозен пушеше и изглеждаше, че мисли за друго. Разговорът след това продължи разхвърляно, мъчително, като се зачекваха умърлушено ред незначителни сюжети.
Тогава един човек с измъчено лице, прегърбен, с мъглив поглед и с преждевременно побелели коси, се повдигна с усилие и каза с треперлив глас:
— Вие говорихте досега за всичко, с изключение за жените; това ми се струва съвършено неясно, защото в дадения въпрос те играят най-важна роля.
— Да, да, ще поговорим за тях — одобри го знаменитият писател, който се почувствува в родната си стихия; той бе известен в литературата със своята принадлежност към типа на тия любопитни идиоти, които величаят като представители на феминизма.
— Трябва с нещо радостно да се пропъдят тия кървави кошмари… Да поговорим за жената, приятели мои, защото в нея и благодарение на нея ние забравяме нашите диви инстинкти, ние се научаваме да любим, ние се възвишаваме до разбирането на идеала и състраданието.
Човекът с измъченото лице иронически се засмя — стори ни се, че скръцна стара врата с ръждясали панти.
— Жената култиваторка на състрадание! — извика той. — Знаем я тази залъгалка. Това е много разпространено в известен род литература и в салонната философия. Но всичката нейна история, даже не история, а нейна роля в природата и живота опровергават това чисто романтично положение… Защо те се стремят към кървави зрелища с такъв бяс, както към сладострастието? Защо на улицата, в театъра, в съда, около гилотината те протягат шии и отварят жадни очи при сцени на изтезания и се наслаждават до забрава от мъчителната радост на смъртта? Защо те потреперват с цялото си същество и замират в сладострастен ужас при името на някой знаменит убиец? Всички, почти всички мечтаят за Пранцини? Защо?