Облегната на перилата на моста, с навъсено чело, Клара е вперила очи във водата. Отблясък от залязващото слънце огрява косите й на затилъка.
Не смея да я заговоря. Тя ме плаши, тя ме вълнува до дълбочината на душата ми със своята неподвижност и мълчание… Съществува ли тя в действителност? Не без ужас си задавам аз тоя въпрос. Да не би да е рожба на моето извратено въображение, на моето трескаво състояние? Не е ли чудовищен образ, подобен на тия, които ражда кошмарът? Не е ли престъпно изкушение във въображението на ония болни, каквито са убийците и лудите? А може би тя е собствената ми душа, излязла от моето тяло и въплътена в образа на греха…
Но не… Аз я пипам. Ръката ми разпознава удивителните живи форми на тялото й… През тънкия копринен плат, който го покрива, кожата й пари пръстите ми… Клара не потрепва от техния допир; тя не се вълнува както други път от моята ласка. Аз я желая и я мразя… Иска ми се да я сграбча… да я стисна до задушаване… да я смачкам… да се опия от смъртта… от нейната смърт… от нейната кръв… Аз й крещя заплашително и заедно с това покорно й казвам:
— Клара! Клара! Клара!
Клара не отговаря, не помръдва… Тя продължава да гледа във водата, която тъмнее все повече и повече.
Спуща се сянка върху градината, сива сянка; по-прозрачна над моравите и по-гъста над храсталаците. Бялолунни вишневи и праскови цветове странно се ронят и блуждаят като призраци… На небесносинкавия фон зловещо се възправят черните бесилки.
Ужас!… Над едно хълмче, в умиращия вечерен пурпур, виждам да се въртят и да се люлеят като огромни цветове черните силуети на петима обесени…
— Клара! Клара! Клара!
Клара не ме чува… Тя не отговаря, не се мърда. Тя се е навела над водата, над водната бездна. Тя не чува ни моя глас, ни жалбите, ни виковете, ни стоновете на всички умиращи в градината…
Обхваща ме тежка изнемога; обхваща ме отчаяние, което, струва ми се, никога няма да ме напусне. Главата ми тежи и ме натиска. Като че ли железен обръч стяга слепите ми очи и раздробява черепа ми.
Постепенно аз престанах да мисля за мъките, за агонията под камбаната, за дърветата на скръбта, за окървавените и хранещи се с кръв цветя. Моята мисъл искаше да премине тия ужаси, да проникне в царството на чистата светлина, да потропа на вратата на живота. Уви! Навсякъде кръв; дето има повече живот, там има повече палачи, със зловещи ликуващи лица — палачи, които измъчват тялото, трошат костите, одират кожата…
Градината на мъките! Страсти, апетити, интереси, ненавист, лъжа… И законите, и обществените учреждения, и справедливостта, и любовта, и славата, и героизма, и религията — всичко това са само чудовищни цветове и отвратителни инструменти на вечното човешко страдание… Всичко, което видях и чух днес — всичко това съществува, вика и стене по цялата земя… Градината — това е символ… Не се скъсва веригата на престъпленията, не отдъхва смъртта… Никъде, никъде…
Аз бих искал да се успокоя, да очистя душата и мозъка си от спомени… Аз викам Европа, нейната лицемерна цивилизация, и Париж — моя Париж на наслажденията и на смеха… Но изведнъж ми се стори, че лицето на Йожен Мортен гримасничи на раменете на тлъстия и бъбрив палач, който чистеше посред цветята своите скалпели и триончета… Виждам на дървените магарета очите, устните и увисналите бузи на госпожа Г… Виждам как светотатствените й ръце опипват и галят железните челюсти, изпълнени с човешко месо. Виждам мъжете и жените, които съм любил, или струва ми се, че съм любил, с равнодушните им, лекомислени душички, опетнени от неизмиваема кръв… Съдиите, войниците, свещениците, които навсякъде — в църквите, казармите, храмовете на правосъдието — работят за славата на смъртта…
Току-що се питах дали наистина съществува Клара. Съществува ли тя! Но Клара — това е животът!
— Клара… Клара… Клара…
Тя не отговаря, не се движи, не се обръща…
Още по-гъста сиво-сребриста мъгла се повдига от моравите, от басейна и обгръща храсталака, замъглява оръдието за изтезание. Струва ми се, че заедно с нея се повдига миризма от кръв, миризма от леш, като тамян на невидими кадилници, размахвани от невидими ръце — тамян, който се кади за прославяне безсмъртието на смъртта и за безсмъртието на Клара!
Мълчанието става спокойно, нощта се облича в очарованието на бяла мечта… Тия неизказано ясни звуци извикват в моето въображение хиляди нощни пейзажи; аз дишам по-спокойно, идвам на себе си. За няколко минути забравям близостта на Клара, земята и цветята, които всмукват кръв; струва ми се, че блуждая в сребърна вечер посред фееричните оризища на Аннам.