— Да вървим! — каза Клара.
Този отсечен, раздразнен и уморен глас ме връща в действителността. Клара е пред мене. Скръстените й крака се усещат под диплите на дрехата. Тя се опира на дръжката на чадъра и в полумрака устните й светят, както свети в голяма стая лампа с розов абажур.
Аз не се помръднах и тя повтори:
— Аз ви чакам!
Исках да я взема под ръка. Отказа.
— Не… не… да вървим! Аз настоях:
— Вие сте уморена, мила Клара… Вие…
— Не, не. Съвсем не!
— Оттука по реката е далеч… Моля ви, опрете се на ръката ми!
— Не, благодаря! Мълчете! О, мълчете!
— Клара какво ви е…
— Ако искате да ми сторите удоволствие… Мълчете! Аз не обичам да ми се говори в такова време…
Гласът й е сух, с резки, повелителни нотки. Клара върви рязко, с усилие. Тялото й е тъй красиво, че този уморен вървеж не нарушава гъвкавостта и хармоничността му. Бедрата й са закръглени и чудно сладострастни. Душата й е далеч от любовта; тя въстава и трескаво протестира против любовта, а тялото й, предназначено за любов, се оживява от любовта, от всичкото опиянение, от всичкия жар на любовта… Всяка поза, всеки жест, трепет на тялото, шумолене на дрехата, развяващите се коси, всичко в нея говори за любов, разлива любов над всичко, което я заобикаля, на всичките същества и предмети.
Дрезгавината дишаше безкрайна нежност, ласкателна и опияняваща. Навсякъде благоухание… Ние се докосвахме до великолепните цветове, които изглеждаха по-красиви в полумрака; те се навеждат и ни поздравяват като тайнствени феи. Ужасите на градината изчезнаха; остава само нейната хубост, и тя става все по-чаровна и по-деликатна заедно с нощта, която се спуска над нас.
Аз се окопитих, треската ми като че ли изчезна. Тялото ми стана по-леко, по-еластично, по-силно; почувствувах как се надига у мене властната жажда за любов. Аз се приближих към Клара и вървях редом с нея, разпалван от тая близост. Но нейното лице не изразява греховност, както в ония минути, когато късаше цветето thalictre и с възторжена страст цапаше своите устни със стипчивия цветен прах… Леденото изражение на нейното лице противоречеше на чувствената грация на тялото й… Изчезна заедно с окървавените призраци на градинските мъки. Аз попитах с треперещ глас:
— Вие сърдите ли се, Клара? Ненавиждате ли ме? Тя отговори сърдито:
— Не! Не! Това няма никакво значение, приятелю мой… Моля мълчете… Ако знаехте как ме уморявате!
Аз настоявах:
— Да! Да! Виждам, че ме мразите… Това е ужасно! Иска ми се да плача!
— Боже! Как ме дразните! Мълчете… Плачете, ако това ви доставя удоволствие… Само мълчете!
Минахме близо до мястото, дето разговаряхме със стария палач; мислейки, че нелепата ми настойчивост ще извика усмивка на мъртвите й усти, аз почнах:
— Спомняте ли си тлъстия палач, моя любов? Колко бе смешен с дрехата си, оцапана с кръв… с кутията за инструментите, с окървавените си пръсти, сърце мое… А теорията му за органите на размножението у цветята? Помните ли? Понякога са нужни двадесет мъжки за удовлетворението на една женска…
Клара сви рамене. Тя даже не ме удостои със сръдня за тия ми думи.
Подбуждан от груба чувственост, непохватно се наведох над Клара, опитвайки се да я прегърна, и със зверски жест хванах гърдите й.
— Искам да те… тука… чуваш ли… в тая градина… в това мълчание… в подножието на бесилките…
Гласът ми се задави; мръсна смола потече по устните ми, заедно с нея устата ми ронят мръсни думи… любими нейни думи!
Клара бързо се освободи от моята неловка и груба прегръдка; в гласа й звучеше гняв… и притесненост, и умора, и ирония…
— Боже! Ако знаете колко сте тягостен? И смешен, мой бедни приятелю! Какъв мръсен пръч! Оставете ме! Ако на вас ви се иска туй, скоро ще удовлетворите своите мръсни желания с девица… Сега вие сте извънредно смешен!
Смешен! Да, аз чувствувам, че съм смешен… Аз трябва да се успокоя… Аз не искам повече да нахълтвам в нейното мълчание като голям камък, който пада в езеро, дето спят вече лебеди при лунна светлина!
X
Осветена с червени фенери, сампангата ни чакаше на пристанището до затвора. Китайка с грубо лице, в блуза и панталони от черна коприна, с оголени ръце, нанизани с тежки златни браслети, с широки златни обици в ушите, задържаше въжето. Клара скочи в лодката. Аз я последвах.
— Къде? — попита китайката на английски. Клара отговори отсечено с леко треперещ глас:
— Където искаш… Все едно… По реката… Ти сама знаеш.
Забелязах, че беше бледна. Събраните й ноздри, отпуснатите черти на лицето й, блуждаещите й сини очи изразяваха страдание. Китайката поклати глава.
— Да, да… аз зная — каза тя.