Устните й бяха дебели от бетела, а погледът й — животински груб. Тя продължаваше да мрънка някакви непонятни думи.
— Е, Ки Пай — заповяда Клара с рязък тон, — мълчи! Върши, каквото ти заповядам! Освен това, градските врати са затворени. Вратите на градината са отворени.
Като пусна въжето, китайката със сигурни движения грабна лопатата, управляваше я с рядко изкуство. Заплъзгахме се по водата.
Нощта бе мека. Въздухът топъл, но безкрайно лек… Водата пееше около сампангата. Реката блестеше с празничен накит.
По двата бряга разноцветни фенери осветяваха мачтите, платната и притискащите се една друга палуби на корабите… Страшен шум долиташе оттам — викове, песни и музика, — като от празнична тълпа… Водата бе черна, матовочерна, като мазно кадифе. Тук-там тихи вълни се осветяваха от червените и зелени фенери на нашата сампанга и на крайбрежните кораби. Далеч на тъмния небесен фон, през черните силуети на дърветата, градът светеше като необятен пожар, като огнена планина.
Колкото повече се отдалечавахме, толкова по-неясно се различаваха високите стени на затвора, от чиито наблюдателни кули въртящи се фарове хвърляха върху реката и полето триъгълна ослепителна светлина.
Клара бе влязла под балдахина, който превръщаше лодката в разкошен копринен будоар, пропит с чувствена нега. Силни благоухания излизаха от твърде стара гравирана желязна ваза, представляваща примитивно изображение на слон, чиито груби и масивни нозе стъпваха на изящна подложка, украсена с рози. Отстрани на балдахина имаше сладострастни до безсрамство сцени — великолепни и странни. Фризът на балдахина — скъпоценна работа от цветно дърво — възпроизвеждаше точно отломък от тази декорация на подземния храм Елефант, която археолозите наричат, според браминските традиции, с безсрамното име: Бракът на Враната… Широка и мека постилка от бродиран копринен плат заемаше средата на лодката, а от тавана се спускаше фенер, през който проглеждаха изображения на различни органи, наполовина скрити орхидеи; фенерът изпълваше балдахина с тайнствена полусветлина като в светилище или алков.
Клара се хвърли върху възглавниците. Беше необикновено бледна; тялото й трепереше от нервни конвулсии.
Допрях се до ръцете й. Бяха ледени.
— Клара! Клара! Какво ви е? От какво страдате? Кажете ми!
Тя отвърна с пресипнал, тих и отривист глас:
— Остави ме на спокойствие… Не се допирай до мен… Не говори нищо… Аз съм болна.
Бледността й, безкръвните й устни, както и гласът й, който напомняше предсмъртно хъркане, ме ужасиха. Помислих, че умира. Смаян, повиках на помощ китайката.
— Скоро! Скоро! Клара умира… Клара умира!
Но като разтвори завесите и подаде своето странно лице, Ки Пай сви рамене и грубо извика:
— Нищо… Тя е всякога така, когато се връща оттам. И се върна при лопатата.
Лодката заплува по-бързо по реката. Срещнахме и други сампанги като нашата, из чиито балдахини със спуснати завеси излизаха песни, шум от целувки, смях, любовни стонове, те се смесваха с плясъка на водата и с далечните задавени звуци на гонговете и на тамтамите… След няколко минути доближихме срещуположния бряг, но дълго още плавахме край понтони, ту черни и безлюдни, ту светещи и натъпкани със свят, край разни свърталища, чайни лавки за хамалите и пристанищните вагабонти. Пред мен бързо се мяркаха през осветените прозорци странни начервени фигури; безсрамни танци, разврат, лица на пушачи на опиум…
Клара оставаше безчувствена към всичко, което ставаше около мене в копринената лодка и по реката. Тя бе заровила лицето си във възглавницата и я хапеше… Опитах се да й дам да помирише лекарството. Три пъти отблъсна шишенцето с уморено и тежко движение. Дишаше с мъка; гърдите й ясно се очертаваха под покъсания корсет; нозете й се изопваха и трепереха като струните на виола. Не знаех какво да правя, нито какво да кажа… Бях се навел над нея, цял измъчен и пълен с трагична неувереност и смътни чувства. За да се уверя, че това е просто един припадък и че няма нищо опасно за живота й, хванах пулса й. Той биеше бързо, леко и правилно, като малкото сърце на птиче или на дете. От време на време из устата й излизаше въздишка, дълга и болезнена въздишка, която повдигаше и отпущаше гърдите й като розови вълни.
Треперейки, с нежен шепот, аз повтарях:
— Клара! Клара! Клара!
Тя не ме чуваше и не ме виждаше. Шапката й бе паднала от главата, чиито огнено-златни коси приемаха при светлината на фенера цвят на старинно акажу; тук-там по малките й крачка в жълти чепици се виждаха изпод роклята петна от кървава кал.
— Клара! Клара! Клара!
Спряхме при дълга осветена тераса, дето свиреше музика. Ки Пай завърза лодката за една кука пред стълбата, която се спускаше към водата. Два големи кръгли фенера светеха на върха на мачтите с развяващи се жълти превръзки.