— Къде сме? — попитах.
— Там, дето заповяда да ви откарам — отговори Ки Пай сърдито. — Там, дето тя идва да прекара нощта, когато се връща оттам.
— Не е ли по-добре да се отведе у дома поради болезненото й състояние.
Ки Пай отговори:
— Винаги след завръщането й от Градината на мъките тя е такава. Пък и градските врати вече са затворени, а минаването през градината е извънредно продължително… и опасно. — Тя прибави презрително: — Тук ще бъде добре… Тук знаят!
— Помогни ми — заповядах й. — И не бъди груба с нея. Нежно, с голямо внимание ние с Ки Пай повдигнахме Клара; тя бе като мъртва и не оказваше никаква съпротива. Пренесохме я с големи усилия по стълбата. Клара беше тежка и студена като лед. Впила своята отслабнала, почти безжизнена ръка в грубата шия на Ки Пай, тя тихо мърмореше неясни молби, несвързани думи като дете. Леко запъхтян под тежестта на моята любима, простенах:
— Само да не умре, Боже мой! Само да не умре…
Ки Пай се усмихна със своите зли устни:
— Да умре! Тя! Как не! В тялото й няма страдание, а развратеност…
На терасата ни срещнаха две жени с изписани вежди; оголените им тела се жълтееха под леки въздушни покривала. Косите им, ръцете им и краката им бяха украсени със скъпоценности в безсрамна форма. Кожата им бе намазана с миризливи масла и те се разнасяха като ароматите на градината.
Една от тях радостно плесна с ръце:
— Това е нашата малка приятелка! — извика тя. — Нали ти казвах, че ще дойде. Тя идва всякога. Бързо… бързо… сложете я на постелята, бедничката.
Клара не мърдаше. Изпод широко отворените й клепачи се виждаше само бялото на примрелите й очи. Китайката с изписани вежди се наведе над нея и почна да й говори с чаровно ритмичен глас, като че й пееше песен:
— Малка приятелко на моите гърди, на моята душа… колко сте прекрасна! Вие сте прекрасна като млада покойница. Но вие не сте умряла. Вие ще оживеете, миличка приятелко на моите устни, под моите ласки, от аромата на моите уста.
Тя намокри слепите й очи със силни благовония и й даде да помирише сол.
— Да, да, миличка, вие сте в несвяст и не ме чувате! Вие не чувате нежността на моите пръсти, но сърцето ви бие, бие, бие… И любовта играе във вашите жили като младо конче… И любовта играе във вашите жили като млад тигър… Тя се обърна към мене:
— Не тъжете. Тя всякога след връщането си оттам е такава. След няколко минути ще се наслаждаваме от нейното радостно, горещо тяло.
Към нас се устремиха стотини очи с изписани вежди; стотини боядисани устни шепнеха непонятни думи. Струваше ми се, че името на Клара постоянно се повтаряше.
— Клара! Клара! Клара!
Голи прегърнати тела, татуирани ръце, украсени със златни браслети, кореми, гърди, леки развяващи се колани. И наоколо, над всичко туй — викове, смях, песни, звуци на флейта, миризма на чай, на скъпоценно дърво, на опиум и тежко, пропито с аромати дишане…
Опиянението, породено от мечти, разврат, убийства и престъпления, ми навяваше мисъл, че тия устни, ръце, гърди — всичката тая маса живи тела е готова да се нахвърли върху Клара и да се наслаждава от вкочаненото й тяло.
Аз не можех да мръдна, не можех думица да кажа. Близо до мен една китайка, красива и млада, се разхождаше покрай една поличка, препълнена със срамни неща: там имаше различни играчки от слонова кост, от гутаперча и албуми с изображения на изтънчени любовни наслади.
— Продавам любов! Любов! Кой иска любов? Аз имам любов за всички!
Все пак се наведох над Клара.
— Трябва да я донесете при мене — заповяда една китайка с изписани вежди.
Двама здравеняци вдигнаха носилката. Следвах машинално.
По указанието на куртизанката те се изгубиха в обширен и разкошен като храм коридор. Надясно и наляво през разтворени врати се виждаха големи стаи, постлани с рогозки и слабо осветени от фенери, обвити с розов муселин. До праговете, пазейки ги, се издигаха символични животни с изложени голотии и двуполови божества в момент на сладострастие. Благовония димяха в скъпи бронзови вази.
Завеса от копринен плат, бродирана с праскови цветчета, се разтвори и през отвора се мярнаха две женски глави.
Една от тях, като ни гледаше, попита:
— Кой е умрял? Другата отговори:
— Не! Никой не е умрял. Нима не виждаш, че това е жена от Градината на мъките…
Името на Клара, минавайки от уста в уста, от постеля към постеля, от стая в стая, изпълняше цветарницата с очарователно безсрамие. На мене ми се стори, че даже бронзовите чудовища го повтаряха, опивайки се в своите конвулсии и витаейки в треската на кървавото сладострастие.