Тя прибави:
— Това е краят… Ей сега ще заплаче…
Държахме я за ръката, за да не разкървави с нокти лицето си. Но тя стана тъй силна, че аз се боях да не й счупя ръцете. Тялото й се изви в последна конвулсия, притискайки чак петите към тила си. Опънатата й кожа затрепери. Припадъкът малко по малко отслабна. Мускулите се отпуснаха; тя лежеше обезсилена, заливайки се със сълзи.
В течение на няколко минути Клара плака. Сълзи безшумно течаха от очите й като от извор.
— Свършено! — произнесе Ки Пай. — Поговорете с нея.
— Клара! Малка моя Клара! — прошепнах аз.
Тя дълго ме гледа с печален, замъглен от сълзи поглед.
— Ти… — каза тя. — Ти, а! Да… — гласът й едва се чуваше.
— Аз съм, аз съм!… Клара, аз съм тук… Познаваш ли ме?
Тя леко хлъцна. И промърмори:
— О, мой мили! Мой мили!
Тя почна да ме моли, като сложи своята ръка редом с моята:
— Не мърдай. Добре ми е. Аз съм чиста, аз съм цяла бяла. Бяла като анемона!
Попитах я дали страда.
— Не! Не! Аз не страдам. Аз се чувствувам тъй щастлива при тебе! Мъничкий, при тебе… мъничкий, мъничкий… бяла като малките лястовички в китайските приказки… Ти знаеш… тия малки лястовички…
От време на време, прекъсвайки своето хълцане, тя стискаше: силно ръката ми, като приближаваше към мене лицето сви и говореше с по-звучен глас.
— О, мой милий! Това е за последен път, кълна ти се… за последен път… за последен път…
Ки Пай влезе в стаята. Тихичко тананикаше песен, една от тия песни, с които приспиват децата.
Клара заспа до мене спокойна, с ясен и дълбок сън, подобен на нежно, голямо езеро при лунна светлина на лятна нощ.
Ки Пай стана тихичко, без шум.
— Аз отивам — каза тя. — Отивам да спя в сампангата… Утре сутринта, в зори, вие ще отведете моята госпожа в двореца… А после отново същото! И вечно същото!
— Не говори тъй, Ки Пай — молех я аз. — Виж как спи до мене. Спи такъв чист и спокоен сън.
Китайката поклати глава и направи гримаса. Тя промърмори с тъжен поглед, в който отвращението се смени със сладострастието:
— Аз гледам нея, която спи до вас, и ви казвам, че след седем дни ще ви подкарам двамата, както тая вечер, в цветарницата, от Градината на мъките… И след седем години ще ви подкарам в цветарницата, ако само не отпътуваме и ако аз не умра! А ако аз умра, друга ще ви закара в цветарницата. Ако вие отпътувате, друг ще придружава моята госпожа в цветарницата… Нищо няма да се измени.
— Ки Пай… Ки Пай… Защо говориш тъй? Още веднъж я погледни спяща… Ти не знаеш какво казваш!
— Шшт! — каза тя, като сложи пръст на устните си. — Не говорете тъй високо. Не я будете. Когато тя спи, поне не прави зло нито на другите, нито на себе си!
Ки Пай разгони жените, които шумяха навън.
Видях изписани вежди, начервени лица, татуирани гърди, устни, притиснати към гърди. Аз чувах викове, стонове, танци, звуци на флейти и името, което минаваше от уста в уста и разтърсваше цветарницата също като спазмите на страстта:
— Клара!… Клара!… Клара!
Вратата се затвори, шумът утихна, лицата изчезнаха.
Аз останах сам в стаята, осветена от две лампи с розов креп, насаме със заспалата Клара, която повтаряше в съня си също като дете:
— За последен път! За последен път…
И също като опровержение на тия думи, незабелязана по-рано от мене бронзова статуя — нещо подобно на маймуна, наместена в ъгъла на стаята, излагаше към Клара, кръвожадно усмихвайки се, своите голотии.
О, ако тя умреше!
— Клара!… Клара!… Клара!