Докачен от тая забележка, която ми се стори и безполезна, и невежлива, възразих рязко, като гледах упорито моя приятел, който по тоя начин можа да прочете в погледа ми всичката концентрирана там ясна и студена заплаха:
— Ти можеше да кажеш по-правилно: „нашето минало“… Аз съм уверен, че и твоето, драги приятелю, в нищо не отстъпва на моето.
— О, що се отнася до мене! — каза министърът с вид на равнодушие и комфортна безгрижност. — То не е едно и също. Аз… аз съм прикрит от Франция! И като се върна към моя избор, прибави: — И така, аз резюмирам. Цвекло, още веднъж цвекло, винаги цвекло. Такава е твоята програма. И потруди се да не излизаш от тия рамки…
После той по един незабелязан начин ми връчи една сумичка и ми пожела успех.
Следвах точно програмата, която ми начерта моят могъщ приятел, и напразно… не бях избран. Това, че противникът ми победи със значително мнозинство, приписвам освен на разните шмекерии, и на това, че тоя дяволски човек бе още по-невеж и по мошеник от мене.
Ще забележа мимоходом, че в днешно време мошеничеството, ловко изложено на показ, заменя всичките достойнства и колкото човек е по-безчестен, толкова повече го признават за умен и за нравствен.
Моят противник — сега една от най-малко съмнителните знаменитости в политиката — е лъгал много пъти през живота си. И превъзходството му беше, че той, вместо да скрива това, хвалеше се с възмутителен цинизъм.
— Аз лъгах… аз лъгах — възгласяше той по селските улици, по площадите, по градовете, по пътищата, по полето…
— Аз лъгах… аз лъгах — публикуваше той в своите professions de foi, в уличните обявления и тайните циркуляри. И в кръчмите, възседнали бъчвите, неговите агитатори, наплюскани с вино, кървясали от алкохол, повтаряха набързо тия думи:
— Той краде… той краде…
Доведени от това във възторг, трудолюбивите жители на градовете и мъжествените обитатели на селата еднакво възхваляваха тоя смел човек — с безумие, което се усилваше всеки ден правопропорционално към безумието на неговото признание.
Как можех да се боря с подобен съперник, който притежаваше такъв послушен списък — аз, на чиято съвест тежаха само срамливо скриващите се грешки на младостта като: домашни кражби, измама на любовници, измама в игра, шантаж, анонимни писма, разпуснатост и измамничество? О, наивност на неопитна младост! Една вечер на обществено събрание едва не паднах убит от разярените избиратели заради това, че поисках наред с първенството в цвеклото и право да бъда добродетелен, нравствен, честен и обявих нуждата да се очисти републиката от хората, които я безчестят.
Нахвърлиха се върху ми и ме хванаха за гърлото. Посипаха ме с юмруци, подхвърляха ме като вързоп. За щастие, отървах се след красноречието си само с един оток на бузите, с три пребити ребра и шест избити зъба.
И това беше всичко, което изнесох от тая печална авантюра, към която ме приведе несполучливото покровителство на министъра, който се считаше мой приятел.
Аз кипнах.
И имах право да кипна, защото внезапно във време на борбата правителството ме напусна, като влезе в преговори с моя противник, и ме остави без подкрепа, с моята муска — цвеклото.
Префектът, отначало твърде смирен, не закъсня да стане твърде нахален. Той не ми даваше нужните сведения и разяснения по моя избор. Накрая почти престана да ме приема. Самият министър не удовлетворяваше повече молбите ми и преданите му връстници поведоха против мен глуха борба с оскърбителни намеци — и всичко това, разбира се, във вежливи и красиви думи. Мен все още не ме нападаха официално, но за всички беше ясно, че са ме напуснали…
След връщането ми в Париж, като реших на всяка цена да произведа взрив, рискувайки да загубя всичко, поисках обяснения от министъра, когото моята решителност веднага накара да омекне.
— Скъпи мой — каза той. — Съжалявам за всичко, което се случи с теб. Честна дума. Аз съм силно огорчен от това. Но какво мога да сторя? Нали не съм самичък в министерството… и…
— Но аз имам работа само с тебе! — прекъснах го с ярост, от която отскочи купчината дела, които се намираха до мене на масата. Другите не ме интересуват. С другите нямам никаква работа. Само ти… И ти ми измени. Това е низост!
— Но, дявол да го вземе! Изслушай ме най-после! — молеше министърът. — Не се сърди, преди да разбереш всичко.
— Аз знам само едно и то за мене е достатъчно. Ти ме продаде. Не, не! Това няма да мине така, както ти си мислиш. Сега е мой ред.
И аз крачех из кабинета, като пусках заплахи и блъсках столовете.
— Ти ме продаде! Да се посмеем… Страната ще узнае най-после що за министър си. Аз ще й покажа, аз ще открия пред нея широко душата ти. Глупак! Нима не разбираш, че си в ръцете ми — ти, твоето състояние, твоите секрети, твоят портфейл! А! Моето минало те стеснява? То оскърбява твоята срамежливост и срамежливостта на републиката? Почакай! Утре, да, утре ще узнаят всички.