— За твое добро е, Дезмънд — каза Градинаря, докато запретваше ръкави. Дезмънд се бореше, но Ейвъри затисна и главата му.
Бях притиснала лицето на Кийли към корема си, за да не вижда случващото се. Стоях и гледах как Градинаря бие сина си с пръчка. Тя оставяше алени следи, които бързо се подуваха, а Ейвъри, този извратен изрод, се наслаждаваше на всеки удар. Дезмънд продължаваше да се бори, но не викаше, въпреки че сигурно много го болеше. Градинаря броеше ударите на глас и след двайсетия запрати бамбуковата пръчка надалеч.
Радостта на Ейвъри се изпари.
— Това ли беше? — възкликна той. — Удари ме толкова пъти само задето жигосах кучката!
Допрях ръка до бедрото си и почувствах грубия белег, останал от въпросното жигосване. Дали двайсет удара бяха достатъчно наказание?
— Ейвъри, не се бъркай.
— Не! Той можеше да вкара и двама ни в затвора, дори да ни прати на електрическия стол, а му се разминава с двайсет удара? — Ейвъри блъсна брат си на пясъчната пътека и стана. — Замалко да разруши всичко, което си създал през последните трийсет години. Обърна гръб на синовния си дълг. Обърна гръб на теб!
— Ейвъри, казах ти…
Ейвъри извади нещо от колана си и изведнъж вече нямаше значение какво му бе казал баща му. Синът владееше положението.
Оръжието наруши равновесието на силите.
— Даде му всичко! — викаше Ейвъри, насочил пистолета към брат си. — Безценният ти Дезмънд, който не си е мръднал пръста, за да ти помогне да създадеш Градината, но въпреки всичко дяволски се гордееше с него. „Пеперудите го харесват“, „Той не ги наранява“, „Той ги разбира по-добре“. На кого му пука? И аз съм ти син, при това първороден. С мен трябва да се гордееш.
Баща му вдигна ръце, взрян в дулото.
— Ейвъри, винаги съм се гордял с теб…
— Не, ти се страхуваш от мен. Дори и аз виждам разликата, татко.
— Ейвъри, моля те, свали оръжието. Тук не му е мястото.
— Тук не му е мястото — изсумтя Ейвъри. — Повтаряш същото за всичко, което искам!
Дезмънд се преобърна по гръб и издаде болезнен гърлен стон, след което се подпря на лакти.
Пистолетът гръмна.
Дезмънд извика и падна на пътеката. По разкъсаната му риза се появиха кървави петна, избили от гърдите му. Градинаря се втурна към него с плач и оръжието произведе втори изстрел. Градинаря падна на колене и се хвана за торса.
Бутнах Кийли към Данел и накарах и двете да се скрият зад един голям камък.
— Останете тук — просъсках им.
Блис ме сграбчи за ръката.
— Струва ли си?
— Вероятно не — признах. — Но той все пак се обади.
Тя тъжно поклати глава и ме пусна, а аз се втурнах напред. Почти бях стигнала до Дезмънд, когато Ейвъри ме сграбчи за косата, яростно ме дръпна и ме събори.
— А, ето я и самата кучка, малката кралица на Градината. — Удари ме толкова силно с пистолета, че ушите ми запищяха, а бузата ми се сцепи. Хвърли оръжието, изрита ме, за да застана на колене, и започна да си разкопчава колана. — Е, вече аз съм кралят на Градината, така че по-добре се научи да показваш уважение.
— Само го доближи до устата ми и ще го отхапя — изръмжах и чух тържествуващия възглас на Блис иззад камъка.
Ейвъри отново ме удари, после пак, но когато вдигна ръка, за да го направи за пореден път, гласът на Назира го спря.
— Чувам сирени!
Аз самата не чувах нищо, защото ушите ми пищяха, но и други момичета потвърдиха. Не бях сигурна дали се опитват да му отклонят вниманието, или сирените бяха истински.
Ейвъри ме пусна и побягна през Градината към пътеката, която водеше до върха на скалата, за да провери сам. Пропълзях при Дезмънд, който се опитваше да притиска гърдите си с една ръка. Отместих я и на свой ред притиснах раната. Топлата му лепкава кръв извираше на тласъци изпод дланта ми.
— Моля те, не умирай — прошепнах.
Той немощно стисна ръката ми, но не се опита да отговори.
Градинаря простена и се довлече от другата страна на сина си.
— Дезмънд! Дезмънд, отговори ми!
Светлозелените му очи — същите като на баща му — се отвориха.
— Единственият начин да ги защитиш от него е да ги пуснеш — промълви Дезмънд задъхано. Лицето му лъщеше от пот. — Ще ги избие всичките, и то така, че да се мъчат всяка секунда.
— Просто остани в съзнание, Дезмънд — умоляваше го баща му. — Ще те закараме в болницата и ще решим проблема. Мая, притискай!