Не бях спряла да го правя.
Но сега вече чувах сирените.
Ейвъри изруга и скочи от върха на скалата, а момичетата се втурнаха към трима ни и ни обградиха. Вероятно решиха, че Градинаря и Дезмънд са по-малкото зло от Ейвъри, който си бе изгубил разсъдъка. Дори Лорейн се държеше за нас и никой не се опита да я отпъди. Блис взе пистолета с треперещи ръце, но не откъсваше очи от Ейвъри.
А сирените ехтяха все по-силно.
— Не знам защо се върнаха — прошепва тя, стиснала с всички сили ръката му. — Нали първия път не бяха намерили нищо? Иначе Градинаря нямаше да вдигне стените.
— Един от полицаите в участъка е проверил имената, които Дезмънд му е дал по телефона. Разпознали са Кийли, защото е била изчезнала съвсем наскоро, но когато проверили и другите, излезли стари разследвания на ФБР. Началникът се свърза с нас и се срещнахме в областния участък. Касиди Лорънс например. Изчезнала е преди почти седем години в Кънектикът. Нямало е причина да бъде асоциирана с Кийли, освен ако наистина не е имало връзка между двете.
— Значи до известна степен Лионет е причината да ни намерят? — пита Инара и се усмихва.
— Да, така е.
Седят мълчаливо няколко минути, наблюдавайки как мъжът в леглото вдишва и издишва.
— Инара.
— Краят на историята.
— Да се надяваме, че ще е последната трудност, която ще поискам да преодолееш.
— Докато не ме накараш да свидетелствам в съда — изтъкна тя.
— Наистина съжалявам, но какво се случи след това?
Шибаната Сирват.
Градинаря извади дистанционното от джоба си и натисна поредица от бутони.
— Сирват, моля те, иди в стаята точно до входа и донеси кърпи и маркуч.
— Онази до Зара? — попита тя.
— Да, същата.
На лицето ѝ бавно се разля усмивка и тя се завъртя през смях.
Сирват се намираше в Градината от година и половина и откакто я познавах, винаги се държеше като самотница и беше някак… особена.
Градинаря нагласи колана си така, че да спре кръвта от раната в торса си, погали косата на сина си и му каза да не губи съзнание, задаваше му въпроси и го молеше да отговаря. Дез стискаше ръката ми и все още дишаше, но не се опитваше да говори и ми си струваше, че така е по-добре.
— Когато го увием в кърпите, ще ни позволиш да го изнесем през главния вход? — попитах.
Градинаря ме погледна празно, сякаш бях прозрачна. Дори и в онзи момент претегляше кое е по-важно за него — Пеперудите или синът му. Накрая кимна. Тогава долових миризмата и замръзнах.
Данел беше следващата, която я усети, и сбърчи нос.
— Какво е това?
— Формалдехид — просъсках. — Трябва да се отдалечим от онази стая!
— Каква стая?
Градинаря пребледня още повече.
— Без въпроси, дами, хайде.
Трябваше да извлечем Дезмънд по пясъка, а Градинаря се клатушкаше след нас. Прегазихме водопада и се струпахме в пещерата, като всеки, който се опитваше да мине покрай него и да остане сух, беше блъскан вътре от Блис. Въпреки тътена на водата чухме Сирват да се смее и тогава.
Инара поклаща глава.
— Не знам как да опиша експлозията — казва му тя. — Беше масивна, шумът и горещината бяха толкова силни. Няколко камъка се отчупиха от върха на скалата, но самата тя не се срути, както се боях, че ще стане. Навсякъде имаше огън и стъкла, а пръскачките се изливаха в потока. През разбития покрив влезе въздух и пламъците се издигнаха нагоре. Димът излизаше навън заедно с истинските пеперуди, но въпреки това се носеше толкова гъст пушек, че едвам дишахме. Трябваше да се измъкнем.
— През потока ли минахте?
— Докато стигнем до езерото. Много лошо си порязахме краката на стъклата, но огънят се разпространяваше и водата ни се струваше като по-добрата опция. Половината Градина беше обхваната от огромен пожар. Попитах Градинаря… — Момичето преглъща с мъка и поглежда мъжа в леглото. — Попитах господин Макинтош дали има авариен изход, някакъв друг път навън, но той каза… че никога не си е представял нещо подобно да се случи.
Инара извива ръката си, докато с другата вече може да бръкне под превръзките и да докосне коричките на раните си. Виктор внимателно я отмества.
Пламъците се разпространяваха толкова бързо. Стъклата над главите ни се чупеха и парчетата се посипваха върху нас. Уила се предпази от едно, но не успя да избяга от друго, което разцепи главата ѝ почти на две. Отвъд стъклото виждахме пламъците, които унищожаваха външния парник. Градинаря поклати глава и се облегна на Хейли.
— Ако обхване и стаята с торовете, ще има втора експлозия — предупреди той, кашляйки.