Повечето момичета вече плачеха.
Опитах се да измисля някакъв изход, за да не останем в този капан и да загинем.
— Скалата — обадих се. — Ако разбием част от стъклената стена, можем да се качим на покрива над стаите.
— И какво, да се плъзнем по стъклата към външния парник? — промълви Блис. — И да си счупим глезените, краката и гръбнаците, когато се приземим?
— Добре. Твой ред е да измислиш нещо.
— Нямам никаква шибана представа. Твой ред е.
Дезмънд се засмя и изохка.
Пиа изпищя. Обърнахме се и видяхме Ейвъри зад нея — обгорената му ръка, покрита с мехури, стискаше гърлото ѝ. От рамото му стърчеше парче стъкло, сажди и кръв се стичаха по бузите му. Той се засмя и захапа Пиа за шията, докато тя се бореше с него.
— Ейвъри, пусни я — простена Градинаря.
Въпреки грохота на пожара чухме как вратът ѝ се пречупи.
Ейвъри захвърли тялото настрани и секунда по-късно се олюля след силен пукот. Обърнах се и видях Блис, която бе вдигнала пистолета, здраво стъпила на земята. Стреля втори път. Ейвъри изрева от болка и се метна напред, но Блис изстреля още два патрона, докато той най-накрая не падна по лице в цветята.
Едно от по-големите дървета, чиито клони пламтяха, се пречупи близо до корените и със силно пращене се стовари върху стената. Стъклото се разби, металните рамки се огънаха под тежестта му и черният покрив между двете отделения на парника се срути под него. Виждахме външната градина през танцуващите пламъци.
— Все още не ми е хрумнало нищо — каза Блис, задавена от дима. — Наистина е твой ред да помислиш.
— Майната ти — промълвих аз и тя леко ми се ухили.
Закачих с глезена си коляното на Равена и я издърпах, за да заеме мястото ми до гърдите на Дезмънд. Опасявах се, че никак не подобряваме състоянието му с всичкото това местене, но не бих понесла поне да не опитам да го спася. Той бе опитал, макар и да се беше провалил. Ние също можехме да опитаме. Не исках Дезмънд да умира. Не и след като най-накрая ни бе дал шанс да живеем.
Изтичах до падналото дърво и разчистих по-големите парчета стъкло и нащърбените клони. Болката в ръцете ми беше изгаряща, но ако съществуваше и най-малка възможност да се измъкнем, трябваше да опитам. Тогава Гленис и Маренка ми се притекоха на помощ и дори Исра се присъедини към нас. Опитахме се да проправим пътека около дънера. Разчистихме от едната му страна, след това четирите започнахме да го бутаме и успяхме да го преместим достатъчно близо до външния парник.
Маренка издърпа парче стъкло от ръката ми и го хвърли.
— Мисля, че знам как да го пренесем.
— Да опитаме.
Тя вдигна Дезмънд за раменете и стисна китките му под мишниците си. Аз застанах между краката му и го хванах за коленете. Не беше красиво и със сигурност не беше лесно, но имахме право само на един опит.
Блис ни поведе, а Данел и Кийли вървяха след нея. Исра остана назад и разчистваше падащите парчета, а Градинаря я придружаваше. Не ѝ помагаше, защото наистина не можеше, но насърчаваше по-уплашените — или направо вцепенените — момичета да ни последват. Димът все повече се сгъстяваше и ни давеше. Край външния парник се мяркаха движещи се силуети и изведнъж в двуметровото стъкло, издигащо се от пода, се появи огромна пукнатина. Някой го удряше с брадва. Застинахме в очакване да видим дали ще влезе и след още няколко удара стъклото се счупи в центъра. Пожарникарят обра парчетата от рамката с тъпия край на брадвата и я покри с тежък сгънат брезент.
— Насам — извика той (или тя?) през маската.
Последваха го и други пожарникари, като двама от тях поеха Дезмънд от нас. Въздухът, който ни обгърна, не беше особено свеж, но представляваше първата глътка свобода, която вдишвахме след цяла вечност. Малкото момичета, които още не плачеха, избухнаха в сълзи, щом пристъпиха върху твърдата есенна трева и усетиха студа около себе си. Някои паднаха на колене, обзети от шок, и трябваше да бъдат влачени.
Опитах се да преброя главите, след като отнесоха Дезмънд, и видях, че Исра прави същото във външния парник. И двете се мъчехме да установим колко души бяхме изгубили, преди да стигнем дотук. След това се чу този… този… тътен и от една от стаите изригна нова експлозия. Последното, което видях, бе как Исра полита настрани в огнено кълбо. Три от момичетата още бяха вкопчени в нея, а Градинаря лежеше на земята, обхванат от пламъци. Опитах се да изтичам при момичетата, но един от пожарникарите ме сграбчи за китката и ме издърпа.
— Следват линейките, болницата, стаята, в която се срещнах с теб — въздъхва тя. — И това е. Цялата история.