— Инара? — Всички се обръщат към Едисън. Доколкото Виктор си спомня, за първи път нарича момичето по име. — Да не би нарочно да се остави да те отвлекат? Това ли криеше?
— Нарочно? — ахва София и скача от леглото.
— Не, аз…
— Направила си го нарочно?
— Не, аз…
Виктор млъква, за да изслуша впечатляващата тирада на София, след което се обръща към партньора си.
— Как премина от съучастничество към доброволно отвличане? — пита го той, а мозъкът му трескаво работи. Ако Едисън е прав, случаят може коренно да се промени. Няма да успеят да спасят Инара от сенатора и от съдилищата. Да си направи целия този труд и да не отиде в полицията? Да прояви пресметливост насред подобни опасности, е едно, но сама да избере да се изложи на тях? Нарочно да застраши своя живот и вероятно този на други момичета?
— Ако не крие, че е била част от всичко, тогава какво?
— Криех София! — избухва Инара, сграбчва ръката на приятелката си и силно я дръпва. София издава стреснат звук и пада обратно на леглото. — Нарочно да се оставя да ме отвлекат? Сериозно ли? На идиотка ли ви приличам?
— Искаш ли аз да ти отговоря? — широко се ухилва Едисън.
Тя изръмжава срещу него.
— Криех София — повтаря Инара по-тихо. Хвърля поглед към Виктор. — Наясно съм, че думата ми може да не струва много, но ти се кълна, че това е истината. Знаех, че ако се разбере за София, ще се разбере и за Джили, а не можех. София положи толкова усилия да подреди живота си. Не можех да бъда причината отново да се озове в ада, нито пък да загуби дъщерите си. Трябваше ми време да помисля.
— За какво? — пита Виктор.
Момичето свива рамене.
— Трябваше да открия дали има начин да се избегне обвързването на името ѝ с Градината. Най-лесно щеше да е да скрия албума, но… ами… Тогава си помислих, че ако отлагам достатъчно дълго, мога да ѝ се обадя, да я предупредя, но тя.
— Не си очаквала, че ще дойде.
Инара поклаща глава.
— Но си знаела за Градината — настоява Едисън.
— Не и че онези мъже бяха Градинаря и Ейвъри. — Инара гушва тъжния малък дракон с две ръце. — Спомените ѝ за Градината започнаха да се изливат, когато видя пеперудените криле, нищо повече. Никое от работилите през онази вечер момичета не спомена как са изглеждали клиентите, а и защо да го правим? Нали събираха средства за „Мадам Бътерфлай“, така че изборът на костюми беше логичен. Не знаех.
Виктор бавно кима.
— Но все пак си знаела за Градината, затова, когато си дошла в съзнание, не си изпаднала в паника.
— Точно така. Опитах се да наблюдавам Ейвъри, когато набира кода, но вече беше по-внимателен. Е, все пак бяха минали десет години. Търсих навсякъде, но не открих друг път за бягство. Даже се опитах да счупя стъклото от върха на дърветата. Дори не се пукна.
— И тогава се появи Дезмънд.
— Дезмънд? — пита София.
— По-малкият син на Градинаря. Опитах. — Инара тръсва глава, за да отметне косата от лицето си. — Нали знаеш как Хоуп може да накара мъжете, които чука, да направят всичко за нея? Как са готови да влязат в горяща сграда само ако им спомене, че любимата ѝ огърлица е вътре?
— Да.
— Ето какво опитах.
— Мили боже. — София закачливо побутва Инара с рамо и чертите ѝ светват от появилата се усмивка. — Като те знам каква си, си представям, че не е минало добре.
— Наистина не мина добре.
— Но той все пак се обади — припомня ѝ Виктор.
— Не мисля, че го направи заради мен — признава тя. — Мисля, че постъпи така най-вече заради Ейвъри.
— Моля?
— Двамата не можеха да съществуват съвместно в Градината. Може би никъде по света, но особено там, не и когато се бореха за признанието на баща си. Те се състезаваха за любовта му. Ейвъри направи нещо драстично и отговорът на Дезмънд беше също толкова драстичен. И двамата загубиха.
— Но ти спечели.
— Не мисля, че някой е спечелил — възразява тя. — Преди два дни бяхме двайсет и три заедно с Кийли. Сега сме тринайсет. Според вас колко от тях ще могат наистина да се приспособят към външния свят?
— Мислиш, че ще има самоубийства?
— Мисля, че травмата не изчезва само защото си бил спасен.
Едисън се изправя и взема албума от Виктор.
— Трябва да го върна на криминолозите — казва му той. — Имаш ли нужда от нещо?
— Провери дали някой се е свързал със семейния адвокат на Макинтош. Джефри и Дезмънд още не са в състояние да се възползват от услугите му, но Елинор има нужда от съвет. Нагледай и Лорейн. Виж дали психолозите са завършили предварителната експертиза.
— Ясно, разбрах. — Партньорът му кимва и излиза от стаята.
Инара извива вежда.
— Ако ме затворят в малка стая с него за още няколко дни, ще започна да си въобразявам, че ми е приятел. — Усмихва се на Виктор сладко и малко неискрено, но все пак истински. Усмивката ѝ обаче бързо изчезва. — Какво ще стане сега?
— Ще има още разпити. Много разпити. И вие ще бъдете включена в тях, госпожице Мадсън.
— Предположих. Донесла съм по един куфар за нас двете.
— Куфар? — повтаря Инара.
— В багажника са. Взех назаем колата на Гилиан. — София се усмихва и побутва Инара. — Да не мислиш, че щях да те изоставя? Запазили сме всичките ти вещи и леглото ти още си е там. Съобщих на Уитни и ти отворих сметка с невероятната сума пари, която се търкаляше из апартамента. Сигурно си получила солидни лихви. Гилиан също каза, че си добре дошла в ресторанта.
— Ти… си запазила вещите ми? — невярващо пита момичето.
София нежно перва Инара по носа.
— И ти си едно от момичетата ми. — Инара бързо примигва, очите ѝ се навлажняват и внезапно сълзите намокрят миглите ѝ и потичат по бузите ѝ. Тя учудено докосва мократа кожа с върха на пръста си.
Виктор прочиства гърло.
— Въртележката вече я няма — нежно казва той. — Този път семейството ти те очаква.
Инара потиска изненадващ стон, опитва се да се овладее, но София я прегръща и внимателно я притегля в скута си. Момичето тихо ридае. Само тръпките, разтърсващи тялото ѝ, и неравномерното ѝ дишане я издават. София не я гали по тъмната лъскава коса. Виктор отбелязва наум, че жестът прекалено много би ѝ напомнил за поведението на Градинаря. Вместо това София прокарва пръст по извивката на ухото ѝ, отново и отново, докато Инара не се засмива. Изправя се, все още задавена от сълзи.
Виктор ѝ подава носната си кърпа в пространството между леглата. Тя я поема и избърсва лицето си.
— Някои хора ще се завърнат? — предполага той.
— И други ги очакват.
— Знаеш, че има още нещо.
Палецът ѝ гали тъжния син дракон.
— Трябва да разбереш, че тя не е реална. Никога не е била. Не бях истинска личност, докато не станах Инара.
— И Инара може да бъде реална личност. Вече си на осемнайсет, стига да ни казваш истината.
Момичето му хвърля строг поглед.
Виктор се усмихва и продължава:
— Можеш официално да си смениш името на Инара Мориси, но само ако знаем истинското.
— Преживя Градинаря и синовете му — намесва се София. — Дори и родителите ти да се появят, не им дължиш нищо. Семейството ти е тук, в болницата, и в Ню Йорк. Родителите ти вече не съществуват.
Момичето бавно поема дъх и издишва още по-бавно. После повтаря.
— Самира — изрича накрая, но гласът ѝ трепери. — Името на акта ми за раждане е Самира Грантер.
Виктор протяга ръка. Тя я гледа известно време, след което оставя глинения дракон на бедрото си, за да може да стисне дланта му. София я хваща за другата ръка.
— Благодаря ти, Самира Грантер. Благодаря ти, че ни каза истината. Благодаря ти, че си така невероятно смела.
— И такъв невероятен инат — добавя София.
Момичето се засмива. Лицето ѝ грее, открито и мокро от сълзи, а Виктор решава, че това е един хубав ден.
Не е чак толкова наивен да си мисли, че всичко е наред. Чакат ги още болка и рани, травмите от разследването и съдебният процес. Има мъртви деца, за които да тъгуват, и оцелели, които с години ще се борят да се приспособят към живота извън Градината, ако изобщо могат.
Все пак за него това е един хубав ден.