— Значи това е новото момиче. — Тя се тръшна на леглото и притисна малка възглавница към гърдите си. — Как те нарече копелето?
— Той може да те чуе — сгълча я Лионет, но момичето само сви рамене.
— Да ме чуе. Никога не е искал от нас да го обичаме. Та как те нарече?
— Мая — отговорихме едновременно с Лионет и този път не беше толкова болезнено да чуя новото си име. Чудех се дали ще продължи да е така, дали с времето изричането му щеше да престане да ми причинява болка, или пък щеше да продължава да ме мъчи като забила се в плътта дървена треска, която не можеш да достигнеш с пинсети.
— Ха, не е толкова зле. Мен педалът ме кръсти Блис. — Извъртя очи и изсумтя. — Блис! Да ти приличам на блажен човек3? О, я да видим. — Тя започна леко да кърши пръсти и в този момент малко ми напомни за Хоуп. Щом си помислих за нея, веднага се извърнах, за да покажа гърба си на Блис. — Не е зле. Цветовете ти отиват. Ще трябва да проверим какъв вид е.
— Callophrys eryphon — въздъхна Лионет и сви рамене, когато забеляза косия ми поглед. — Все с нещо трябва да се занимавам. Може би така всичко изглежда по-малко ужасно. Аз съм Lycaena cupreus.
— Аз съм Myscelia ethusa — добави Блис. — Доста е красива. И ужасна, разбира се, но нали не ми се налага да я гледам. Както и да е, относно името? Можеше да ни нарече А, Б или Три и пак нямаше да има значение. Отговаряй на името, но не се прави, че по някакъв начин е твое. Така е по-малко объркващо.
— По-малко объркващо?
— Ами да! Помни коя си, а останалото възприемай като роля. Започнеш ли да мислиш, че ролята наистина си ти, тогава настъпва криза на самоличността. Тя обикновено причинява срив, а сривът по тези места води до…
— Блис.
— Какво? Изглежда ми като човек, който може да го понесе. Още не се е разплакала, а всички знаем какво прави той, когато завърши татуировката. Същата като Хоуп, само че много по-интелигентна.
— Та до какво води сривът?
— Разгледай коридорите, но в никакъв случай след ядене.
— Ти току-що си минала през тях — напомня ѝ Виктор.
— Със затворени очи.
— И какво имаше по коридорите?
Момичето гаврътва остатъка от кафето в чашата си, но не продумва. Хвърля му поглед, с който иска да му намекне, че би трябвало вече да знае отговора. Слушалката отново изпуква.
— Рамирес току-що се обади от болницата — съобщава Едисън. — Праща снимки на онези, които лекарите очакват да оживеят. Отдел „Безследно изчезнали“ извади късмет. Успели са да идентифицират половината от тях и от онези, които тъкмо са откарани в моргата. И имаме проблем.
— Какъв проблем?
Момичето рязко извръща очи към него.
— Едно от момичетата, които са разпознали, е от много видно семейство. Все още нарича себе си Равена, но отпечатъците от пръстите ѝ отговарят на Патрис Кингсли.
— Изчезналата дъщеря на сенатор Кингсли?
Инара удобно се настанява в стола. Лицето ѝ издава, че е развеселена. Виктор не е сигурен защо задаващите се отвратителни усложнения са ѝ смешни.
— Сенаторът вече уведомена ли е? — пита той.
— Не още — отвръща Едисън. — Рамирес искаше първо да ни предупреди. Сенатор Кингсли отчаяно издирва дъщеря си, Вик. Няма начин да не се намеси в разследването.
А когато това се случи, цялата дискретност, която могат да осигурят на тези момичета, ще изхвърчи през прозореца. Лицата им ще бъдат излъчвани по всички телевизии от тук до Западното крайбрежие. А Инара…
Виктор уморено разтрива очи. Ако сенаторът научи, че изпитват подозрения към това прекалено сдържано момиче, няма да се спре пред нищо, докато не бъдат повдигнати обвинения.
— Кажи на Рамирес да задържи информацията колкото се може по-дълго — отсича той накрая. — Трябва ни време.
— Разбрано.
— Припомни ми от колко дълго беше в неизвестност?
— Четири години и половина.
— Четири години и половина?
— Равена — промърморва Инара и Виктор се втренчва в нея. — Никой никога не забравя колко време е прекарал там.
— Защо?
— Това променя всичко, нали? След като е замесен и сенатор.
— Променя всичко и за теб.
— Разбира се. Как би могло да е другояче?
Тя знае, с тревога установява Виктор. Може би не в подробности, но е наясно, че я подозират в някакъв вид съучастничество. Преценява насмешката в очите ѝ, цинично изкривената ѝ уста. Чувства се прекалено спокойна след получаването на подобна новина.